Елизабет Лоуел - Най-силната магия

— Разкажи ми всичко, което знаеш за токата — настоя тя.

— То е съвсем малко.

— Все е по-добре от нищо.

Гуин се усмихна лекичко. Но когато заговори, усмивката й изчезна.

— От незапомнени времена нашите вождове са носели друидския вълк. И докато го носели, в земите ни царели мир и благоденствие.

— Какво е станало после?

— Братова завист. Съблазнена жена. Изневяра.

Мег се усмихна мрачно.

— Звучи ми доста познато.

— Друидите са хора като всички останали. Вождът бил убит от засада. Токата била открадната от плаща му.

Мег мълчеше, очаквайки да чуе още. Гуин не каза нищо повече.

— И тогава? — нетърпеливо попита Мег.

— От този ден насетне започнали войните. И от този ден насетне друидските жени зачеват много рядко, защото в живота им има твърде малко радост, а без радост и наслада нито една друидка не може да бъде оплодена от мъжкото семе.

— Щом този талисман е толкова важен, защо хората от племето не са го потърсили?

Старицата сви рамене.

— Търсили са. Но са намирали само завист и алчност. Токата така и не била открита. Говори се, че е скрита в една от древните могили близо до планината, пазена от духа на прелюбодейката.

Мег изпита странното усещане, че старата друидка не й казва всичко. Понечи да я попита, но щом погледна в очите й, разбра, че няма да узнае нищо повече.

— Да можеше да имам тази тока сега — въздъхна тя.

— Не си го пожелавай.

— Защо?

— Защото в момента е все едно дали би дала талисмана на Доминик льо Сабр или на Дънкан от Максуел — земите на Блакторн ще бъдат напоени не от бистра вода, а от кръв.

От гърдите на Мег се изтръгна сподавено възклицание.

— Боя се, че си права. Бедният ми народ! Когато се води война, благородниците може да спечелят или да загубят, но обикновените хора винаги губят.

— Да — прошепна Гуин. — Винаги.

— Защо мъжете не могат да проумеят, че тази земя се нуждае от лечение, а не от нови рани? — извика Мег.

— Те не са друиди и не разбират водата и растенията. Разбират само огъня.

— Планът на Джон означава разруха за Блакторн и за хората му — каза Мег. — Ако напролет посеем кръв вместо семена, зимата ще умори от глад и малкото оцелели.

— Да. Ако крал Хенри не ги избие преди това. Изпълни ли Джон своя замисъл, кралят и неговите велики барони ще сринат Блакторн до основи. Камък върху камък няма да остане.

Мег затвори очи. Имаше по-малко от един ден да намери начин да спаси земята и хората, които обичаше повече от всичко на света.

— Какво ще правиш, Мег?

Мег се взря в старицата, която сякаш бе прочела мислите й.

— Ще предупредиш ли норманския лорд? — попита Гуин.

— Защо да го предупреждавам? Би било много по-милосърдно — и по-бързо — да дам на Дънкан смъртоносна отрова. Няма да понеса да го видя увиснал на бесилката. Или застигнат от още по-жестока смърт. Не. Няма да мога. — Тя стисна решително устни. — Освен това смъртта на Дънкан няма да промени нищо. Рийвърите ще се нахвърлят върху норманците, за да дирят мъст, и Блакторн ще бъде унищожен.

Гуин кимна.

— Ти си истинска дъщеря на майка си, Маргарет. Умна и с милостиво сърце. Какво смяташ да правиш? Да избягаш в гората?

— Как се досети?

— Майка ти постъпи така. Но на теб това няма да ти помогне. Дънкан е не по-малко умен от теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мег.

— Поставил е стражи при портата. Ти си пленница и крепостта е твоят затвор.

Доминик, който се обличаше с помощта на своя валет Джеймсън, чу, че брат му влиза в стаята, и вдигна глава. Беше се загърнал в наметало, за да се стопли, а току-що избръснатото му лице бе още мокро. Косата му беше подрязана късо, за да се побира под шлема, а брадата му я нямаше. Но без брада Доминик изглеждаше още по-страховит, защото сега неговите изсечени скули и сурово сключените му черни вежди изпъкваха още по-ярко.

— Привършиха ли всички приготовления? — попита той, докато подсушаваше лицето си.

— Параклисът е готов — отговори Саймън. — Твоите рицари те очакват, за да застанат заедно с теб пред бог и пред саксонската сган, а воините чакат с нетърпение сватбения гуляй, за да опитат от местните ястия и жени.

— А невястата? — попита Доминик. — Някой виждал ли я е?

— Не. Затова пък компаньонката й е навсякъде. Щура се като муха без глава и гълчи всички наред: перачките — заради някаква дреха, която не била изсъхнала, шивачката — заради някакъв зле зашит подгъв, обущаря — заради някакви обувки, които били твърде корави за благородни нозе.