Елизабет Лоуел - Най-силната магия

Неволно в съзнанието й изникна образът на Доминик, чиито пръсти галеха сокола толкова ласкаво, че бяха успели да укротят свирепата птица. Още тогава Мег се бе запитала какво ли е да те докосват тъй внимателно. В своя живот тя бе познала твърде малко нежност от човека, който се бе оказал неин баща само на книга.

Освен това макар да бе разбрала, че нежността на Доминик е продиктувана единствено от неговата хладна тактическа преценка, че този е най-краткият път към постигане на целта, ласките му бяха събудили у нея копнеж да бъде докосвана отново по същия начин.

Ако бях решила да остана и да се омъжа за него, дали Доминик щеше да се държи с мен като със сокол или като с враг, който трябва да бъде победен? Мег си припомни как Доминик бе прокарал върха на езика си по долната й устна — един допир, лек като дихание, една милувка тъй сладка и неочаквана, че дори споменът за нея я караше да тръпне. Никога не бе изпитвала подобно усещане. Никога, дори и насън, не си бе представяла, че е възможно.

Ако бракът носи такива дарове, не се учудвам, че с времето жените привикват с него.

После обаче тя си спомни и думите на Доминик към младото момиче от птичарника, което той най-спокойно бе предложил да купи.

Малка соколице, бракът няма нищо общо с това.

За Доминик женитбата беше въпрос на изгода и сметки. И нямаше нищо общо с надеждата на друидите, още по-малко — с любовта между мъж и жена.

Една от купите се прекатури изпод внезапно разтрепераните ръце на Мег и изсушените листа се пръснаха като ято патици, съзрели сянката на сокол над главите си.

— Момиче, ако не внимаваш, ще те пратя да плевиш градината, както когато беше на шест годинки.

Гласът на Гуин накара Мег да подскочи, разпилявайки още билки.

— Да не си болна? — попита старата жена. Тонът й изведнъж бе станал загрижен, вместо укорителен.

— Не. Просто… — Гласът на Мег секна.

— Просто какво?

— Несръчна.

— Ха! По-скоро ще река, че котките в Блакторн лаят, отколкото че ти си несръчна.

Мег се усмихна, обърна се и прегърна старицата с обич, която трудно можеше да бъде изказана с думи. Познаваше съсухреното лице на старата Гуин, нейната бяла коса и избледнелите й зелени очи като пръстите на ръцете си.

— Какво има, дете? — попита Гуин.

— Баща ми… — поде Мег, но думите замряха в гърлото й при спомена за грубите думи на Джон, с които бе отрекъл, че е неин баща.

При споменаването на Джон, последвано от мълчание, светлозелените очи на старата Гуин се отместиха към полицата, където за всеки случай пазеха второ шишенце от неговото лекарство. Полицата беше празна.

— По-зле ли е? — попита тя.

— Не бих казала.

— О, пък аз реших, че щом е изпил и второто шишенце с лекарство, сигурно е много зле.

— Второто ли? — Мег погледна през рамо и се сепна. — Няма го!

— Значи не си му го занесла ти?

— Не.

Мег изтича разтревожено до масата и разрови съдовете по нея, но не намери нищо друго, освен листа и изсушени цветчета. Сетне прегледа набързо и полиците, но липсващото лекарство го нямаше и там.

— Странно — измърмори тя.

После излезе в коридора, грабна една голяма свещ от поставката й, върна се с нея в билкарника и под смръщения поглед на Гуин се зае да огледа вече старателно всички ниши и полици, всички сандъци и легени в помещението.

Но търсенето беше напразно. Обзе я нов прилив на страх, двойно по-силен от този, който бе изпитала в стаята на лорд Джон.

— Изчезнало ли е? — попита Гуин.

— Да. А заедно с него и противоотровата. Може би Дънкан ги е взел. Сутринта, докато аз бях в птичарника, Джон е имал пристъп на силна кашлица.

Старата жена измърмори нещо на своя старинен език, но Мег не можеше да каже дали е било проклятие или молитва, защото не чу добре думите й.

— Това не ми харесва — каза Гуин вече по-разбираемо и погледна Мег. — Не казвай нищо на никого. Не ни трябват нови грижи.

Мег кимна.

— Да.

— Можеш ли да приготвиш още? — попита Гуин.

— От самото лекарство — да. Имам достатъчно семена. Но с противоотровата ще ми бъде доста по-трудно. Билката, която ми е нужна, расте само по диви места, а тази година разорахме всичко с надеждата за по-добра реколта.

Гуин изпъшка и разтърка кокалчетата на ръката си.

— От влажния вятър е — каза нежно Мег. — Взе ли от лекарството, което ти приготвих?

Старата жена сякаш не я чу.

— Гуин?

— Сънищата ми са неспокойни, но не заради вятъра — прошепна тя.

По гръбнака на Мег се плъзна ледена тръпка. Тя замълча и зачака да чуе какво е съзряла старата друидка в странния свят, който виждаше само насън.