Пол Дохърти - Душегубеца

— Ако в страната все още се допускат чужденци…

Фогел избухна в смях. Раменете му се разтресоха, а по тлъстите му бузи се затъркаляха сълзи.

— Да се допускат ли? За Бога, човече, разбира се, че се допускат! Въпросът е, че не могат да се измъкнат оттам!

В следващия момент корабът се задвижи и Ребека с мъка запази равновесие.

— Не бой се, малката — успокои я капитанът и й направи знак да отпие от виното си. — Още не сме потеглили. Ще го сторим едва утре сутринта, когато дойде приливът.

Девойката вкуси виното и установи, че е доста хубаво.

— Сигурно ще те пипне морската болест — предупреди я Фогел, — но въпреки това ти се опитай да продължиш да ядеш и да пиеш. Повръщането е още по-неприятно, когато стомахът ти е празен. Получават се мускулни спазми и е много болезнено.

Ребека усети някакво дращене по ботуша си и замръзна на място.

— С плъховете също се свиква — каза капитанът, надзъртайки под масата с кама в ръка. — Тези проклетници все ми се изплъзват — промърмори той.

В следващия момент някой почука по вратата и на прага застана някакъв моряк.

— Капитане, капитане! Към кораба приближава шлеп с кралското знаме…

Фогел моментално скочи на крака. Сен Клер и Ребека го последваха, но палубата беше толкова хлъзгава, че девойката загуби равновесие и се блъсна в парапета. Небето над нея се раздираше от гръмотевици. Дъждът се сипеше като из ведро, а светкавиците хвърляха върху кея ослепителни отблясъци жълто-синя светлина. В далечината се виждаха каруци, огромни купчини бъчви и една тройна бесилка, от която висяха трупове. Ребека не можеше да види какво сочи Фогел — реката беше цялата обвита в мрак.

— Ето го! — извика Сен Клер.

Гърлото на девойката пресъхна. Към кораба се носеше дълга лодка. На кърмата й беше окачен фенер, а на носа стоеше човек. Ребека, разбира се, не можеше да види чертите му от това разстояние, но въпреки това беше сигурна, че това е Купър. Тя присви очи. В този момент една светкавица проблесна в небето и освети знамето в синьо, червено и златно, което се вееше в задната част на шлепа, и мъжете, изгърбени над веслата. Човекът на носа беше вдигнал глава и девойката съзря снежнобялата му коса.

— Купър! — простена тя. — О, дано Господ се смили над нас!

— Не можете ли да прогоните шлепа? — обърна се Сен Клер към капитана.

Фогел се изсмя.

— За Бога, човече, намираме се в Темза! Ако побегнем, дори до устието на реката няма да успеем да стигнем! Корабите на кралицата веднага ще ни обградят и или ще ни потопят, или ще ни принудят да се предадем. Така или иначе, аз ще изгубя кораба си, а после всички ще гнием в някоя смрадлива тъмница, докато някой не ни откупи!

— Може да скочат през борда… — предложи помощник-капитанът, заставайки зад Фогел.

Капитанът поклати глава.

— Течението е твърде силно. Ще се удавят.

Кралският шлеп вече доста се беше приближил до кораба. От палубата му се дочуха викове и в следващия момент съдът се блъсна в борда на „Розата от Любек“.

— Нося разрешително от кралицата! — извика Купър. — Настоявам да се кача на кораба ви!

— Разкарай се! — изкрещя му в отговор Фогел.

— Разрешете ми да се кача или ще се върна за подкрепление и скоро ще се озовете в капан!

Фогел промърмори някаква заповед и въжената стълба беше спусната. Сен Клер и Ребека отстъпиха назад, взрени в парапета. В следващия момент на палубата бяха прехвърлени чифт тежки дисаги, последвани от самия Купър. Албиносът се облегна на парапета, свали си шапката и попи потта по челото си с опакото на ръката си. Дъждът сякаш не му правеше впечатление. В небето проблесна светкавица и освети лицето му. Ребека реши, че сега човекът на кралицата изглежда много по-млад и далеч не толкова страшен, колкото първия път, когато го беше видяла в „Сребърният дракон“. Фогел се опита да възрази, но Купър пъхна едно парче пергамент в ръката му.

— Чух, че сте подслонили двама от враговете на кралицата, капитане! Майкъл Сен Клер и Ребека Ленъкс!

— Няма такова…

— Отговорете! На борда ли са тези хора, или не?

— О, за Бога! Много добре знаете, че са на борда — озъби му се Фогел. — Не знаех обаче, че са врагове на кралицата.

Купър прекоси палубата и се ухили лукаво на Ребека и на йезуита.

— Радвам се, че ви открих — каза той, а после се обърна към Фогел. — Елате тук, капитане!

Фогел се затътри през палубата.

— Колко ще искате да ви се плати за още един пасажер?

Изненадата на Ребека можеше да се сравни само с тази на капитана, който се опули и зяпна невярващо срещу човека на кралицата.