Пол Дохърти - Душегубеца

— Успокой се — каза й той. — Още не си се качила на кораба, а вече те хвана морската болест…

— Предадохте ли ни? — попита Ребека.

Погледът на Сянката трепна.

— Господ да ви е на помощ, ако съм права! — девойката пусна ръката му. — И ако ви хрумне да пиянствате с някоя проститутка — внимавайте много!

Ребека се качи в малката лодка.

— Помнете какво ви казах — извика тя след Сянката, но водачът им вече беше тръгнал да се изкачва обратно по стъпалата.

В следващия момент лодката се откъсна от кея и заплава по тъмните води на разбушувалата се Темза.

„Розата от Любек“ представляваше стабилен двумачтов кораб с висока, здраво укрепена кърма и издигнат нос. Корпусът му беше почти изцяло потопен във водата и Ребека реши, че й прилича на приклекнало в тревата куче, дебнещо плячката си. Тя погледна към мъжете, които караха лодката, но покритите им с качулки глави бяха приведени над веслата. После се извърна назад към кея, но от Сянката вече нямаше и следа. Ребека почувства няколко капки дъжд върху кожата си, чу далечен тътен и вдигна очи. Цял ден беше изглеждало сякаш ще завали, но сега облаците се бяха разпрострели по цялото небе и бяха скрили от поглед всички звезди. В следващия момент дъждът заплющя по повърхността на водата и прииждащата река стана още по-бурна.

— Мъчно ли ти е? — попита Сен Клер.

— Все пак Англия е част от живота ми…

Той обгърна раменете й с ръка.

— Ще бъда честен с теб, Ребека Ленъкс — не мисля, че някога ще се върнеш тук.

Девойката се опита да види лицето му, но тъмнината и спуснатата качулка на йезуита й попречиха. Тя се хвана за корема. Чувстваше, че й се повдига, и то не само заради разбушувалата се река, ами и заради странната смесица от страх и носталгия, която я беше завладяла. Не след дълго лодката се блъсна в борда на „Розата от Любек“. Ребека чу викове и шум от стъпки. После от кораба се спусна някаква въжена стълба и един от гребците ловко я хвана.

— Хайде, Ребека — подкани я Сен Клер, качвайки я на първото стъпало. — И не поглеждай надолу! Просто слагай единия крак пред другия.

Девойката се подчини и се заизкачва по изцапаните с масло стъпала на грубата въжена стълба. Вече имаше чувството, че никога няма да стигне до кораба, когато две силни ръце я сграбчиха и я прехвърлиха през парапета. Палубата беше широка, а и доста хлъзгава. По мачтите и на други места бяха окачени фенери и на тяхната светлина Ребека забеляза цели камари с въжета, две оръдия и множество моряци, заспали където сварят. Грамадната главна мачта се издигаше високо в тъмното небе. В следващия момент вратата на малката кабина под кърмата се отвори и отвътре излязоха двама мъже. Единият беше кльощав, с рехава коса и брада, а другият — нисък и дундест, с обветрено лице, кепе на главата и износено наметало около раменете. Двамата мъже се приближиха наперено, подрънквайки с оръжията си. Дребният шишко наклони кепето си назад и почти навря лицето си в това на девойката. В малките му, приветливи очички горяха весели пламъчета, а дъхът му вонеше на лук и вино. Мъжът каза нещо, но Ребека поклати глава. После Сен Клер се появи на палубата и онзи отстъпи назад.

— Аз съм Якоб Фогел — каза мъжът на развален английски, — а това е първият ми помощник — Арнолд Брехер.

— Аз пък съм Майкъл Сен Клер, а това е спътникът ми — Джървис Табард.

— Пет пари не давам кой си! А пък ако тази девойка е Джървис Табард, аз съм жената на татарския хан!

Фогел потропа с крака и се взря в небето.

— Всеки момент ще ни връхлети една от проклетите ви английски бури — той протегна ръка. — А сега плащайте таксата, че иначе ще ви изхвърля през борда!

Сен Клер свали кесията от кръста си и подаде няколко монети на капитана. Помощник-капитанът се извини и се отдалечи, подвиквайки на моряците някакви заповеди. Фогел разгледа монетите на светлината на фенерите и промърмори:

— Хайде влизайте на сухо, че тук ще подгизнете!

Капитанската кабина беше не по-широка от кухненски шкаф. Вътре имаше една дъска, която служеше за легло, една маса, един стол и две или три табуретки. На масата бяха разхвърляни множество морски карти, натрупани около някаква месна гозба и недопита чаша вино. Фогел предложи храната си на Сен Клер и Ребека, но те поклатиха глави.

— Е, както искате — рече капитанът и им наля по една чаша вино от каната, която измъкна от една малка ниша. — Хайде, сядайте! — той пусна монетите, които му беше дал йезуитът в джоба си, и се натъпка обратно зад масата, за да си довърши яденето. Нахрани се бавно и замислено, без да откъсва поглед от двамата си гости. — Ти си жена, нали?