Пол Дохърти - Душегубеца

— И ти мислиш, че това е дело на Фрогмор, така ли?

— Да, така мисля. Магьосникът не обича да оставя свидетели след себе си.

Йезуитът се приближи до девойката и взе ръцете й в своите.

— Преди да тръгнем, Ребека, трябва да ти кажа нещо, което искам да запомниш много добре. Каквото и да става, не си въобразявай, че можеш да се споразумееш с Фрогмор.

— Но нали ти си успял?

— Да, аз успях — усмихна се Сен Клер, — но това е съвсем друга история!

И така, малко след мръкване йезуитът и спътничката му се сбогуваха със семейство Блоксам, прошепвайки благодарностите си и най-добрите си пожелания, и напуснаха къщата им. Сянката беше избързал напред и вече почти беше преполовил хълма. Сен Клер и Ребека го последваха и тримата се упътиха към Темза, стараейки се да избягват населените места. Когато подминаха руините на болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“, откъдето светлините на града вече се виждаха, продължиха на изток. После прекосиха Хоб Стрийт, заобиколиха Източен Смитфийлд и се упътиха към Лондон покрай брега на реката. Водачът им пристъпваше пред тях като котка. От време на време спираше и ги замъкваше в сенките. Въпреки цялата тази предпазливост обаче, когато стигнаха до Тауър, Ребека се почувства някак уязвима.

Сянката също застана нащрек и им прошепна да се движат бавно и да се държат като обикновени странници. Когато продължиха да вървят, девойката се заоглежда наоколо. Тя беше чувала за Лондон от много хора, но така и не беше идвала тук. Откъм реката и уличките, които водеха към нея, се носеха непознати миризми, постройките бяха големи и хубави, а гледката на Лондонския мост с неговите грамадни сводове и къщи, издигащи се високо в нощното небе, направо я остави без дъх. Над парапетите на моста пък стърчаха остри колове, на които бяха побити отсечените глави на изменниците. От време на време на пътя на групичката им изскачаше по някоя и друга проститутка с омазано в грим лице и пищна перука на главата, но водачът им грубо я отпъждаше, обръщайки се към нея на градския жаргон.

От тъмнината се появяваха и други фигури — мъже с нахлупени качулки, спуснати забрала и ками в ръце. Сянката им обясни, че това са членове на бандите, контролиращи речния бряг, и че не представляват никаква опасност, стига да им се плати. Сен Клер го послуша, извади няколко монети и ги подаде на един от мъжете. След това групичката им действително беше пропусната да мине.

Покрай брега бяха закотвени всякакви плавателни съдове, като се започне от малки рибарски лодки, та се стигне до големи военни и търговски кораби. Наоколо се суетяха безброй моряци и носачи, които или разтоварваха стоки, или подготвяха корабите за отплаване със сутрешния прилив. Изведнъж Сянката забеляза неколцина митнически служители да се приближават към тях с факли в ръце и моментално изблъска Сен Клер и Ребека надолу по някакви мокри и хлъзгави стълби, където вонеше на развалена риба и всякакви други гадости. Девойката вдигна очи, привлечена от някаква светлина, и едва се сдържа да не изпищи. Сега вече й беше ясно защо на това място горят факли — от кея висяха труповете на трима мъже, обесени на куките, забити в каменната стена.

— Речни пирати — прошепна Сен Клер. — Обесили са ги и са оставили телата им на прилива.

Ребека с ужас се взря в изкривените лица на мъртъвците. Като изключим препаските около слабините им, телата им бяха съвсем голи и се полюшваха от кея като парцалени кукли.

— Просто им слагат примката около врата и ги хвърлят от кея — обясни Сянката, а после се изкачи обратно по стълбите, последван от двамата си спътници.

И така, групичката им продължи през Куинсхайт, мина покрай Поле Уорф и руините на замъка Бейнард и накрая стигна до Ист Уотъргейт. Кеят беше отрупан с купища бъчви и огромни чували, пълни с английска вълна. Сянката скри клиентите си във входа на някаква изоставена къща и им каза да го изчакат. След няколко минути се върна, подтичвайки по калдъръма.

— Всичко е наред — съобщи им шепнешком той.

После ги поведе покрай група моряци, които бяха платили на някаква пияна проститутка да им потанцува, и цяла тълпа носачи с ръчни колички и молещи за милостиня просяци. Изобщо кеят беше доста оживен, но разбира се, в този късен час хората избягваха да се гледат в очите, така че никой не обърна внимание на Сянката и двамата му спътници. Малко по-нататък, до брега, чакаше някаква лодка, карана от двама мъже с качулки. Сен Клер се качи. Ребека се хвана за ръката на водача им и в този момент в ума й се появи следната картина: Сянката стои в някаква стая само по нощница, на леглото лежи жена с черна коса, а по покрития с тръстика под се търкалят винени чаши. В стаята нахлуват мъже с нахлупени качулки, ботуши с шпори и мечове в ръце. Девойката почувства, че й прилошава. Водачът им я стисна за рамото.