Бърнард Корнуел - Господарят на войната

— Тук нямаше нищо тази сутрин — казах аз, сякаш обвинявах присъстващите в престъпление.

— Сигурно така ти се е сторило — каза Мерлин безгрижно. — Може пък ние да не сме искали да ни видиш. Познаваш ли принц Гауейн? — махна той с ръка към младия мъж, който стана и ме поздрави с поклон, — Гауейн е син на крал Будик от Брослианд — представи ми го Мерлин — и следователно племенник на Артур.

— Лорд принц — сведох аз глава към Гауейн. Бях чувал за Гауейн, но никога не го бях виждал. Брослианд беше британското кралство отвъд морето в Арморика, но откакто франките засилиха натиска си върху границата му, при нас рядко идваха гости от там.

— За мен е чест да се запозная с вас, лорд Дерфел — каза учтиво Гауейн, — славата ви се носи далеч отвъд бреговете на Британия.

— Не ставай смешен, Гауейн — сопна се Мерлин. — Славата на Дерфел не се носи никъде, освен може би в дебелата му глава. Гауейн е дошъл да ми помогне — обясни ми той.

— В какво по-точно? — попитах аз.

— Да съхраним Съкровищата, разбира се. Той е изключителен воин, или поне така съм чувал. Вярно ли е това, Гауейн? Наистина ли си страшен воин?

Гауейн само се усмихна. Той не изглеждаше много страшен, защото беше още твърде млад, на петнадесет или най-много на шестнадесет лета — брадата му още не беше поникнала. Дългата му руса коса му придаваше вид на момиче, а белите му доспехи, които отдалече ми се видяха скъпа направа, сега се оказаха обикновени железни само дето бяха боядисани с вар. Ако не беше неговата самоувереност и безспорната му красота, щеше да изглежда смешен.

— И какво прави ти откакто се срещнахме за последен път? — попита ме Мерлин. Точно тогава му казах за Гуинивиър и той ми си присмя задето вярвам, че тя ще остане затворена цал живот. — Артур е малоумник — убедено заяви Друидът. — Гуинивиър може да е умна, но той няма нужда от нея. На него му трябва нещо простичко и глуповато, нещо, което да сгрява леглото му, докато той се тревожи за саксите.

Мерлин седна на кушетката и се усмихна на трите деца, които му поднесоха чиния с хляб и сирене и бутилка медовина.

— Вечеря! — щастливо каза той. — Хапни с мен, Дерфел, защото ние искаме да поговорим с теб. Седни! Ще видиш, че на пода ще ти е доста удобно. Седни до него, Нимю.

Аз седнах. Нимю досега сякаш не ме забелязваше. Празната ябълка на липсващото й око, което един крал изтръгна от лицето й, бе покрито с черна превръзка, а косата й, остригана толкова късо, когато тръгнахме на юг към Морския дворец на Гуинивиър, сега бе попораснала, но не много и Нимю все още приличаше на момче. Изглеждаше ядосана, но тя винаги така изглеждаше. Животът й бе посветен на едно единствено нещо — преследването на Боговете — и тя презираше всичко, което я отклоняваше от това търсене. Вероятно си мислеше, че ироничната учтивост на Мерлин е просто загуба на време. Двамата с нея бяхме израсли заедно и в годините след нашето детство не веднъж й бях спасявал живота, бях я хранил и обличал, но въпреки това тя се отнасяше с мен като с непоправим глупак.

— Кой управлява Британия? — попита ме тя грубо.

— Неправилен въпрос! — сопна й се Мерлин с неочаквана разпаленост, — съвсем неправилен въпрос!

— Е? — настоя тя, пренебрегвайки гнева на Мерлин.

— Никой не управлява Британия — отвърнах аз.

— Правилен отговор — злорадо отбеляза Мерлин. Лошото му настроение разтревожи Гауейн, застанал зад кушетката на Мерлин, вперил напрегнат поглед в Нимю. Младежът се страхуваше от нея и това изобщо не ме учуди. Повечето хора се страхуваха от Нимю.

— Тогава кой управлява Думнония? — попита ме тя.

— Артур — отвърнах.

Нимю хвърли победоносен поглед към Мерлин, но Друидът само поклати глава.

— Думата е rex — каза той — rex , и ако някой от вас има и най-малко понятие от латински, щеше да знае, че rex означава крал, а не император. Думата за император е imperator . Трябва ли да рискуваме всичко, само защото вие сте неграмотни?

— Артур управлява Думнония — настоя Нимю.

Мерлин не й обърна внимание.

— Кой е кралят тук? — обърна се той към мен.

— Мордред, разбира се.

— Разбира се — повтори Мерлин. — Мордред! — и той плю срещу Нимю. — Мордред!

Тя се извърна сякаш той й досаждаше. Аз съвсем се обърках, защото изобщо не разбирах за какво спорят пък и не можах да попитам, защото двете деца изникнаха иззад завесите, спуснати пред вратата, натоварени с още хляб и сирене. Докато поставяха чиниите на пода, аз долових отново мирис на море, същия дъх на сол и водорасли, който бе долетял до мен от голото видение. А когато децата се скриха зад завесата миризмата изчезна заедно с тях.