Бърнард Корнуел - Господарят на войната

— Не, господарю.

— Тогава умолявам те не ме разпитвай за моите работи. Не е дадено на полските мишки да разбират живота на орела. А сега хапни малко сирене, Дерфел.

Нимю отказа да яде. Бе заприличала на черен облак, ядосана от начина, по който Мерлин бе отхвърлил твърдението й, че Артур е действителният владетел на Думнония. Мерлин не й обръщаше внимание. Предпочиташе да дразни Гауейн. Повече не спомена Мордред, нито пък поде разговор за плановете си в Мей Дун. Макар че накрая все пак отвори дума за Съкровищата, докато ме изпращаше към външната порта на двореца, където Исса все още ме чакаше. Черният жезъл на Друида потропваше по плочите на двора, където тълпата бе наблюдавала виденията да идват и да си отиват.

— Имам нужда от хора, нали разбираш — каза Мерлин. — Защото ако трябва да се призоват Боговете, ще има много работа, която двамата с Нимю просто няма да можем да свършим сами. Ще ни трябват сто човека, може и повече!

— Каква ще е тая работа?

— Ще видиш, ще видиш. Хареса ли ти Гауейн?

— Изглежда има желание да помага.

— О, няма съмнение, но дали това е достойно за възхищение? И кучетата те гледат с такава готовност. Той ми напомня за Артур, когато беше малък. Изпълнен с желание да върши добро.

Мерлин се изсмя.

— Господарю — започнах аз, — какво ще стане в Мей Дун? — толкова ми се искаше да ми вдъхне увереност.

— Ще призовем Боговете, разбира се. Процедурата е много сложна и аз мога само да се моля да не объркам нещо. Нимю, както може би си забелязал, смята, че още от сега съм поел по грешен път, но то ще си покаже, ще се разбере. — той направи няколко крачки умълчан. — А ако направим всичко както трябва, ако успеем, Дерфел, какво ще видим само! Ще видим как Боговете идват с цялата си мощ. Манауидан, крачещ през морето, целият мокър и величествен. Таранис, който разцепва небето със светкавици, Бел и след него огнена диря, оставена в небесата и Дон, стъпила здраво сред облаците със своето огнено копие. Това ще трябва да стресне християните, а! — Мерлин направи две нескопосани танцови стъпки просто за удоволствие. — Тогава епископите ще подмокрят черните си раса, нали?

— Да, но не можете да сте сигурен, че ще стане — казах аз, жадувайки да ме увери в обратното.

— Не ставай смешен, Дерфел. Защо винаги търсиш у мен някаква сигурност? Единственото, което мога да направя, е да извърша ритуала и да се надявам да не объркам нещо. Но ти стана свидетел на нещо тази вечер, нали? То не ти ли вдъхна увереност?

Поколебах се, чудейки се дали не бях станал свидетел просто на добре изпипан номер. Но какъв пък ще е този номер дето може да направи кожата на едно момиче да сияе в тъмното?

— А Боговете ще се сражават ли срещу саксите? — попитах аз.

— Точно затова ще ги повикаме, Дерфел — отвърна Мерлин търпеливо. — Целта е Британия да бъде възродена, да стане каквато беше в старите времена, преди съвършенството й да бе нарушено от сакси и християни.

Той се спря до портата и впери поглед навън в тъмното.

— Аз наистина обичам Британия — отрони той с внезапно заглъхнал глас. — Толкова обичам този остров. Той е много специално място. — Мерлин постави ръка на рамото ми. — Ланселот изгори къщата ти. Къде живееш сега?

— Ще трябва да си построя нещо — казах аз, но нямаше да бъде в Ърмидс Хол, където умря малката ми Даян.

— Дун Карик е празен — погледна ме Мерлин. — Ще те оставя да живееш там, но при едно условие: когато си свърша работата и Боговете се върнат при нас, да мога да дойда и да умра в твоята къща.

— Можеш да дойдеш и да живееш в нея, господарю.

— Да дойда и да умра, Дерфел, да умра. Стар съм. Още една задача ми остана и нея ще се опитам да реша в Мей Дун — ръката му продължаваше да лежи на рамото ми. — Да не мислиш, че не знам какви рискове поемам?

Долових страх в думите му.

— Какви рискове, господарю? — попитах неловко.

В тъмното изкряска сова и Мерлин наклони глава в очакване крясъкът да се повтори, но това не стана.

— През целия си живот — каза той след малко — съм се стремял да върна Боговете в Британия. Сега имам необходимите средства, но не знам дали ще свършат работа. Нито пък съм сигурен, че аз съм човекът, който трябва да извърши ритуалите. Не знам изобщо дали ще доживея да видя какво ще стане — ръката му стисна рамото ми. — Върви, Дерфел — каза той, — върви. Аз трябва да спя, защото утре тръгвам на юг. Но на Самейн те искам в Дурновария. Ела да видиш Боговете.

— Ще бъда там, господарю.

Той се усмихна и тръгна към двореца. А аз закрачих към Каера, замаян, изпълнен с надежда, обременен със страхове. Чудех се къде ли ще ни отведе магията сега, може би направо в краката на саксите, които щяха да дойдат през пролетта. Защото ако Мерлин не успееше да призове Боговете, Британия беше обречена.