Бърнард Корнуел: Господарят на войната

Миг по-късно две пламтящи факли бяха изнесени от двореца. Тълпата вече крещеше, призоваваше своите Богове и настояваше да види Мерлин. Накрая той наистина се появи на дворцовата врата. Белият воин носеше една от факлите, а еднооката Нимю носеше втората.

Мерлин застана на горното стъпало, източил снага в дългата си бяла дреха. Той остави тълпата да вика. Сивата му брада, която стигаше почти до кръста му, бе сплетена на плитки, завързани с черни панделки. Дългата му бяла коса бе сплетена по същия начин. Той държеше своя черен жезъл и след малко го вдигна в знак, че тълпата трябва да замълчи.

— Имаше ли видения? — попита той с трепет в гласа.

— Да! Да! — завика тълпата в отговор и върху старото, умно, хитро лице на Мерлин се изписа изражение на доволна изненада, сякаш нямаше представа какво се е случило в двора.

Той се усмихна, после отстъпи встрани и направи подканващ знак със свободната си ръка. Две дечица, момче и момиче, излязоха от двореца, понесли Свещения съд на Клидно Ейдин. Повечето Съкровища на Британия бяха дребни неща, дори съвсем обикновени, но Свещеният съд бе истинско Съкровище и притежаваше най-голяма сила от всичките тринадесет. Той представляваше огромна сребърна купа, украсена със златни фигури на воини и зверове. Двете деца с труд мъкнеха тежкия Свещен съд, но накрая успяха да го поставят до Друида.

— Съкровищата на Британия са у мен! — оповести Мерлин и тълпата въздъхна в отговор. — Скоро, много скоро, силата на Съкровищата ще бъде освободена. Британия ще бъде възродена. Нашите врагове ще бъдат унищожени! — Мерлин замълча, за да не се надвиква с радостните възгласи, които закънтяха в двора. — Тази вечер вие видяхте силата на Боговете, но това което сте видели, е малко, съвсем незначително. Скоро цяла Британия ще стане свидетел на тяхната мощ, но ако трябва да призовем Боговете, ще имам нужда от вашата помощ.

Тълпата веднага му я обеща и Мерлин грейна в одобрителна усмивка. Тази благосклонна усмивка събуди подозрения в мен. Част от мен усещаше, че той играе някаква игра с тези хора, но си казвах, че дори Мерлин не би могъл да накара някое девойче да сияе в тъмното. Бях видял това със собствените си очи и толкова много ми се искаше да вярвам. Споменът за гъвкавото сияещо тяло ме убеди, че Боговете не са ни изоставили.

— Вие трябва да дойдете в Мей Дун! — строго каза Мерлин. — Трябва да дойдете и да останете колкото можете и си носете храна. Ако имате оръжия, донесете ги и тях. В Мей Дун ще трябва да поработим и работата ще бъде продължителна и тежка, но на Самейн, когато се разхождат мъртвите, ние с вас заедно ще призовем Боговете. Вие и аз! — Той замълча, после вдигна върха на жезъла си и го насочи към тълпата. Черната тояга затрептя сякаш търсеше някой сред множеството, и накрая спря върху мен. — Лорд Дерфел Кадарн! — викна Мерлин.

— Господарю? — отвърнах аз, объркан от факта, че успя да ме открие сред толкова много народ.

— Ти остани, Дерфел. Останалите вече може да си тръгвате. Вървете по домовете си, защото Боговете ще се появят отново едва в навечерието на Самейн. Вървете си по домовете, погрижете се за нивите си, а после елате в Мей Дун. Донесете брадви, донесете храна, и се пригответе да видите Боговете си в цялата им слава! Вървете си сега! Хайде!

Тълпата покорно тръгна. Мнозина спряха да докоснат наметалото ми, защото аз бях един от воините намерили и върнали на Британия Свещения съд на Клидно Ейдин, а това, поне в очите на езичниците ме правеше герой. Те докосваха и Исса, защото и той беше Воин на Свещения съд, но когато тълпата се разотиде, Исса остана да ме чака при портата, докато аз говорех с Мерлин. Поздравих друида и го попитах за здравето, но вместо да отговори, той направо ме запита дали съм харесал странните събития, станали по-рано тази вечер.

— Какво беше онова? — попитах аз.

— Кое какво беше? — невинно вдигна вежди Мерлин.

— Момичето в тъмнината — поясних аз.

Очите му се разшириха в престорено удивление.

— Тя пак ли беше тук? Колко интересно! Момичето с крилата или другото, дето сияе? Сияещото момиче! Нямам представа коя е тя, Дерфел. Не мога да разгадавам всичко тайнствено на този свят. Ти прекара твърде много време в компанията на Артур и като него си започнал да вярваш, че всяко нещо трябва да има някакво разумно обяснение, но, уви, Боговете рядко разясняват поведението си. Би ли свършил нещо полезно като внесеш Свещения съд вътре?

Вдигнах огромния Свещен съд и го отнесох в двореца, в украсената с колони приемна зала. Когато минах от тук през деня помещението беше празно, а сега имаше кушетка, ниска маса и четири железни поставки, върху които горяха газени светилници. От кушетката ми се усмихна младият, красив воин с белите доспехи и неимоверно дългата коса, а Нимю, облечена с раздърпана черна роба, току-що бе запалила с восъчна свещ фитилите на газените лампи.