Бърнард Корнуел - Господарят на войната

Аз се присъединих към тълпата, която се трупаше в двора. С мен беше и Исса, моя заместник военачалник. Двамата, загърнати в дългите си тъмни наметала, застанахме до портата. Повечето хора според мен бяха селяни. Бяха бедно облечени и имаха тъмни, изпити лица, като на хора, които с пот начело изкарват прехраната си, обработвайки земята. Но в светлината на факлите виждах, че тези лица бяха огряни от надежда. Артур не би одобрил това, защото смяташе, че страдащите хора не трябва да се залъгват със свръхестествени надежди, но тази тълпа наистина се нуждаеше от надежда! Жени повдигаха болните си бебета или бутаха напред сакати дечица и всички пламенно слушаха разказите за чудотворните появявания на Мерлин. Това бе третата нощ, в която щяха да се появят чудеса, и желаещите да ги видят вече бяха станали толкова много, че не можеха да се поберат в двора на двореца. Някои се качиха на зида зад мен, други се трупаха пред портата, но никой не се покатери върху арките, които обграждаха двора от три страни. Тази дълга покрита галерия с бели колони бе охранявана от четирима копиеносци, които с оръжията си държаха тълпата на разстояние. Воините бяха ирландци от Демеция, кралството на Енгас Мак Ейрем, познах ги по черните щитове и се зачудих какво правеха тук, толкова далеч от дома.

Последната светлина на деня угасна в небето и над факлите запърхаха прилепи, а тълпата седна на плочите и всички впериха в очакване поглед към главната врата на двореца, която се намираше точно срещу портата на двора. От време на време някоя жена високо изстенваше. Деца проплакваха и майките им ги утешаваха. Четиримата копиеносци приклекнаха в ъглите на аркадата.

Всички чакахме. Стори ми се, че чакаме с часове, а мислите ми се рееха надалеч — мислех за Сийнуин и за мъртвата си дъщеря Даян. Изведнъж от вътрешността на двореца долетя страшен трясък като че ли някой бе ударил с копие огромен казан. Тълпата ахна, а някои от жените се изправиха и започнаха да се люшкат, осветени от факлите. Размахваха ръце във въздуха и призоваваха Боговете, но видения не се появиха, а вратите на двореца си останаха затворени. Аз докоснах желязната дръжка на Хюелбейн и мечът ми вдъхна увереност. Тълпата бе на ръба на истерията и това ми действаше на нервите, но още по-силно ме притесняваше самият факт, че тук се бяха събрали толкова хора, защото доколкото познавах Мерлин, той никога не се е нуждаел от публика, когато прави магиите си. Всъщност той презираше друидите, които събираха около себе си тълпи. „Всеки мошеник може да впечатли малоумници.“ — обичаше да казва Мерлин, а тази вечер като че ли самият той искаше да впечатли тълпа малоумници. Той изостри нервите на тълпата докрай. Хората стенеха и се клатеха и когато трясъкът на метал о метал се повтори, те се изправиха на крака и завикаха името на Мерлин.

Тогава вратата на двореца се отвори и тълпата постепенно замлъкна.

Няколко секунди зад вратата се виждаше само едно черно пространство, после от тъмнината излезе млад воин в пълно бойно снаряжение и застана на най-горното стъпало на аркадата.

В него нямаше нищо магическо, освен че беше красив. И това беше най-подходящата дума за него. В един свят на извити крайници, осакатени крака, обезобразени вратове, покрити с белези лица и опустошени души, този воин бе красив. Той беше висок, строен и златокос, а ведрото му лице можеше да се опише единствено като добро, дори нежно. Очите му бяха поразително сини. Не носеше шлем и косата му, дълга като на момиче, се спускаше зад раменете. Беше си сложил блестящ бял нагръдник, бели наколенници, а на кръста му висеше бяла ножница. Снаряжението му изглеждаше скъпо и аз недоумявах кой ли ще да е този воин. Мислех, че познавам повечето воини в Британия — поне тези, които можеха да си позволят доспехи като на младия мъж пред нас, но този младеж не познавах. Той се усмихна на тълпата, вдигна двете си ръце и направи знак на хората да коленичат.

Исса и аз останахме прави. Може би подтиквани от воинското си високомерие или просто искахме да виждаме по-добре над главите на останалите.

Дългокосият воин дори не отвори уста да проговори, но когато тълпата се отпусна на колене, той се усмихна в знак на благодарност и след това обиколи аркадата и загаси всички факли една по една, като ги измъкваше от поставките им и ги потапяше във ведро с вода, приготвено под всяка факла. Осъзнах, че това е внимателно обмислено представление. Дворът ставаше все по-тъмен и по-тъмен, докато накрая останаха да горят само факлите от двете страни на голямата дворцова врата. Луната беше малка и нощта бе вледеняващо тъмна.