Бърнард Корнуел - Господарят на войната

Белият воин застана между последните две факли.

— Деца на Британия — каза той, и гласът му бе в пълна хармония с красотата му — нежен, изпълнен с топлина, — молете се на своите Богове! Вътре зад тези стени се намират Съкровищата на Британия и скоро, много скоро, тяхната сила ще бъде освободена, но сега, за да можете вие да видите тази сила, ние ще оставим Боговете да ви говорят.

След тези думи той изгаси и последните две факли и дворът потъна в непрогледен мрак.

Нищо не се случи. Тълпата мърмореше, призовавайки Бел и Гофанон, и Гранос и Дон да покажат своята сила. Полазиха ме тръпки и аз стиснах дръжката на Хюелбейн. Дали Боговете се въртяха около нас? Погледнах нагоре, където между облаците блещукаха шепа звезди и си представих как великите Богове се носят някъде високо из въздуха. Тогава Исса ахна и ме накара да сведа очи.

Ахнах и аз.

Защото от мрака се бе появило едно момиче, почти дете на прага на женствеността. Тя бе нежна, хубава в своята младост и привлекателна в своята красота и освен това бе гола като новородено. Тя бе слабичка, с малки стегнати гърди и дълги бедра. В едната си ръка носеше букет от лилии, а в другата — меч с тънко острие.

Гледах с отворена уста. Защото в тъмнината в ледения мрак, настъпил след изгасването на факлите, девойката сякаш излъчваше светлина. Наистина грееше. С бяла потрепкваща светлина. Не заслепяваше, а просто сияеше, сякаш бялата й кожа бе покрита със звезден прах. като че ли безброй сребърни прашинки блестяха, пръснати по тялото и краката й, по ръцете и косата й, но не и по лицето. Лилиите също излъчваха светлина, както и дългото тънко острие на меча.

Сияещото момиче тръгна по галерията. Тълпата в двора протегна към нея болните си деца и недъгавите си крайници, но тя вървеше като отнесена, сякаш не ги забелязваше. Просто вървеше лека и феерична, обърнала потъналото си в сянка лице надолу към камъните. Стъпките й бяха леки като перце. Тя изглеждаше вглъбена в себе си, загледана в някакъв свой сън. Хората стенеха и я викаха, но тя не ги поглеждаше. Просто продължи да върви, а странната светлина блестеше по тялото й, по ръцете и краката й, и по дългата й черна коса, обгърнала лицето й — черна маска сред призрачното сияние на всичко около него. Въпреки това, може би инстинктивно, аз долових, че това лице е красиво. Тя дойде съвсем близо до мястото, където стояхме ние с Исса, и тогава внезапно вдигна овалната сянка на лицето си и погледна към нас. Усетих ухание, което ми напомни за морето и точно тогава, така внезапно както се бе появила, девойката изчезна през някаква вратата. Тълпата си пое дъх.

— Какво беше това? — пошепна в ухото ми Исса.

— Не знам — отвърнах аз. Бях изплашен. Това не беше лудост. Беше нещо истинско, защото го бях видял със собствените си очи, но какво беше то? Богиня? Но защо бях усетил дъха на морето? — Може да е един от духовете на Манауидан — казах на Исса. Манауидан бе Богът на морето и неговите нимфи сигурно миришеха така на морска сол.

Дълго чакахме за следващото видение и когато се появи не можеше и да се сравнява с впечатлението, което направи сияещата морска нимфа. На покрива на двореца се очерта черна сянка, която бавно придобиваше формата на въоръжен воин с наметало и чудовищен шлем на главата, който бе увенчан с огромни еленови рога. Човекът едва се виждаше в тъмното, но когато луната успя да проблесне между облаците, ние го видяхме и тълпата застена, докато той стоеше над нас с оръжия в разперените си ръце, а лицето му бе скрито зад забралото на огромния шлем. Имаше копие и меч. Остана така за секунда, после и той изчезна (само дето можех да се закълна, че чух една керемида да пада от другата страна на покрива, точно когато воинът изчезна).

Веднага след това голото момиче отново се появи, само че този път тя като че ли просто се материализира на горното стъпало на аркадата. Както си беше тъмно и в следващата секунда се появи нейното сияещо стройно тяло. Лицето й отново бе в тъмна сянка, като черна маска, очертана от сиянието на косата. Няколко секунди тя остана неподвижна, после започна бавен танц. Грациозно изпъваше пръстите на краката си при всяка стъпка от сложната плетеница на изящните й движения. През цялото време танцуваше с поглед забит в земята. Струваше ми се, че трептящата неземна светлина бе отмита на места от кожата й, защото някъде се виждаше по-ярко отколкото на други места по тялото й, но със сигурност това не беше дело на човешка ръка. Сега вече и двамата с Исса бяхме на колене, защото това трябва да беше наистина знак от Боговете. То бе светлина сред мрака, красота сред грозотата. Нимфата продължаваше да танцува, светлината, излъчвана от тялото й, бавно избледняваше и когато от сияещата й красота бе останало само едва доловимо очертание в сянката на аркадата, тя спря, разтвори широко ръце и крака, смело ни погледна и изчезна.