Бърнард Корнуел - Господарят на войната

— Значи е бил глупак! — заяви Игрейн. Тя е много млада и притежава благословената увереност на младите.

— Той беше много горд — поклатих глава аз, и може би това го правеше глупав, но то важеше за всички ни. Помълчах замислен, после продължих — Искаше много неща. Искаше Британия да бъде свободна, а саксите — разгромени. Но в душата си той се нуждаеше от постоянните уверения на Гуинивиър, че е добър човек. И когато тя легна с Ланселот, за Артур това бе доказателство, че самият той е по-лош от Ланселот. Не беше вярно, разбира се, но му нанесе дълбока рана. Никога не съм виждал човек да страда така. Тя разкъса сърцето му.

— Значи той я затвори под ключ? — попита Игрейн.

— Затвори я — кимнах аз и си спомних как бях заставен да отведа Гунивиър в светилището на Свещеното бодливо дръвче в Инис Уидрин, където Моргана, сестрата на Артур, стана неин тъмничар. Гуинивиър и Моргана никога не са се харесвали. Едната беше езичничка, другата християнка. Така че в деня когато заключих Гуинивиър в манастирската обител, тя плака, а аз рядко съм я виждал да плаче.

— Тя ще остане там — каза ми Артур — до деня на смъртта си.

— Мъжете са глупаци — заяви Игрейн и ми хвърли кос поглед. — Ти изневерявал ли си някога на Сийнуин?

— Не — отговорих искрено.

— А имал ли си такива желания въобще?

— О, да. Похотливостта не изчезва дори когато си щастлив, лейди. Пък и каква е заслугата да си верен, ако верността ти не се поставя на изпитание?

— А ти смяташ ли, че си заслужава да си верен? — попита тя и аз се зачудих на кой ли млад и красив воин в двора на мъжа си е хвърлила око. Бременността й би я предпазила от неразумни постъпки за момента, но се боя от онова, което би могло да се случи после. Може би нищо. Усмихнах се.

— Ние искаме нашите любими да са ни верни, лейди, нали така? Е, не е ли ясно, че и те биха искали същото от нас? Верността е дар, който ние поднасяме на онези, които обичаме. Артур даде този дар на Гуинивиър, но тя не можа да му отвърне със същото. Тя искаше нещо по-различно.

— И какво беше то?

— Слава, а той никога не се е стремял към слава. Той я постигна, но никога не се е опивал от нея. Тя искаше свита от хиляда конника, лъскави знамена над главата й и целия британски остров, прострян пред краката й. А той искаше само справедливост и добра реколта.

— И свободна Британия и саксите разгромени — напомни ми Игрейн сухо.

— И това — признах аз. — Искаше и още нещо. И го искаше по-силно от всичко друго.

Усмихнах се при този спомен и си помислих, че може би от всички амбиции на Артур тази последната му се струваше най-трудно постижима, а и малцина от приятелите му вярваха, че той наистина иска да я постигне.

— Продължавай — изви гласец Игрейн, чудейки се дали не съм задремал.

— Той искаше само едно парче земя, замък, малко добитък и собствена ковачница. Искаше да бъде обикновен човек. Искаше други мъже да се грижат за Британия, докато той търси своето щастие.

— И така и не го намери, нали? — попита Игрейн.

— Намери го — уверих я аз, но не и в онова лято след бунта на Ланселот. То беше кърваво лято, време за отплата, когато Артур накара Думнония да му се покори.

Ланселот избяга на юг в своите белгийски земи. Артур с удоволствие щеше да тръгне след него, но в онзи момент саксите на Сердик бяха по-опасни. Бяха стигнали чак до Кориниум, когато бунтът бе потушен, и щяха дори да превземат града, ако Боговете не бяха изпратили мор във войската им. Болестта удари нашествениците в корема. Те повръщаха непрекъснато, бълваха кръв, отслабнаха така че не можеха да се крепят на краката си и точно тогава войските на Артур нанесоха удар. Сердик се опита да събере хората си, но те вече бяха убедени, че техните Богове са ги изоставили и побягнаха.

— Бягат, но пак ще се върнат — каза ми Артур, докато стояхме сред кървавите останки от ариергарда на Сердик. — Следващата пролет пак ще дойдат — поклати глава Артур. Той изчисти острието на Екскалибур с окървавеното си наметало и го мушна в ножницата. Беше си пуснал брада и тя беше посребряла. Изглеждаше по-стар с нея, много по-стар, а болката от предателството на Гуинивиър бе изострила чертите на лицето му така, че хората, които не познаваха Артур от преди, потръпваха от страшния му вид, а и той не правеше нищо, за да смекчи изражението си. Артур винаги е бил търпелив човек, но сега гневът му клокочеше толкова близо до повърхността, че можеше да избухне и при най-дребния повод.

Беше кърваво лято, време за отплата и Гуинивиър трябваше да бъде затворена в светилището на Моргана. Артур осъди жена си да бъде погребана жива зад стените на манастира, където стражите щяха да я пазят до смъртта й. Гуинивиър, принцеса на Хенис-Уирън, си бе отишла от света.