Бърнард Корнуел: Господарят на войната

Когато започнах да пиша историята на Артур, си мислех, че това ще бъде разказ за мъже, в който ще кънтят мечове и копия, ще се печелят битки, ще се коват граници, ще има нарушени договори и опропастени крале. Нали така изглежда историята на отминалите времена? Когато изреждаме генеалогията на нашите владетели, не споменаваме имената на техните майки и баби, а казваме Мордред, син на Мордред, син на Утър, син на Кустенин, син на Кинар и така нататък чак до великия Бели Маур, който е баща на всички нас. Историята се разказва от мъже и се прави от мъже, но в този разказ за Артур жените блестят както проблясва сьомгата в черна вода.

Мъжете наистина правят историята и аз не мога да отрека, че именно мъжете наложиха закона в Британия. Ние бяхме стотици, всички покрити с кожа и желязо, въоръжени с щитове, мечове и копия и си мислехме, че ние държим съдбата на Британия в свои ръце, защото ние бяхме воини. Но всъщност редът, установен в Британия, бе плод колкото на действията на мъжа, толкова и на жената, но жената донесе по-големи разрушения за страната от мъжете. С едно заклинание тя унищожи цяла войска и сега ще разкажа за нея, защото тя беше враг на Артур.

— Кой? — ще попита Игрейн, когато чете това.

Игрейн е моята кралица. Тя е бременна, нещо, което искрено радва всички ни. Неин съпруг е крал Брочваел от Поуис, под чието покровителство живея сега в един малък манастир в Динюрак, където пиша историята на Артур. Кралица Игрейн настоя да се заема с това, тъй като е твърде млада и не познава Императора. Така наричахме Артур — Императора, на британски Амхераудр, макар че самият Артур рядко използваше тази титла. Пиша на сакски език, защото съм роден сакс, и защото епископ Сенсъм, светецът, който управлява нашата малка общност в Динюрак, никога не би ми разрешил да напиша историята на Артур. Сенсъм мрази Артур, хули паметта му и го нарича „предател“. Така че Игрейн и аз казахме на светеца, че аз пиша евангелие за нашия Господ Иисус Христос на сакски език и тъй като Сенсъм нито говори сакси, нито може да чете на какъвто и да е език, досега тази измама закриля нашето дело.

Сега разказът става все по-тъмен и по-труден за писане. Понякога, когато се замисля за моя обичан Артур, аз виждам апогея на неговото време като облян от слънцето ден, но колко бързо дойдоха облаците! По-късно, както ще видим, облаците се разкъсаха и слънцето отново огря, но настъпи нощта и оттогава не сме виждали слънчев лъч.

А кой закри слънцето, блеснало в своя зенит? Гуинивиър. Това се случи по време на бунта на Ланселот, когото Артур смяташе за приятел, а той се опита да узурпира трона на Думнония. Подмамени от своите предводители, сред които и епископ Сенсъм, християните застанаха зад Ланселот, вярвайки, че техен свещен дълг е да изчистят страната от езичниците и така да подготвят Британския остров за второто пришествие на Господ Иисус Христос през 500 г. от рождението му. В помощ на Ланселот действаше и сакският крал Сердик, който предприе ужасяваща атака по долината на Темза, опитвайки се да раздели Британия. Ако саксите бяха стигнали Севърнско море, северните британски кралства щяха да бъдат откъснати от южните. Ала по милостта на Боговете ние разгромихме не само Ланселот и неговата християнска сбирщина, но и Сердик. Ала при погрома Артур откри предателството на Гуинивиър. Видя я гола в ръцете на друг и сякаш слънцето изчезна за него.

— Не мога да разбера — каза ми един ден Игрейн в края на лятото.

— Какво не можете да разберете, скъпа лейди? — попитах аз.

— Артур обичаше Гуинивиър, нали?

— Да.

— Тогава защо не е могъл да й прости? Аз простих на Брочваел за Нуил. — Нуил беше любовница на Брочваел, но се беше разболяла от някаква кожна болест, която обезобрази лицето й. Подозирам, макар никога да не съм разпитвал Игрейн за това, че моята кралица бе използвала някаква магия, за да предизвика болестта на съперницата си. Игрейн се наричаше християнка, но християнската религия не можеше да предложи на своите последователи утехата на отмъщението. За тази цел трябва да отидете при стариците, които знаят какви билки да откъснат и какви заклинания да изрекат под мътната луна.

— Вие простихте на Брочваел — съгласих се аз, — но дали Брочваел би простил на вас?

Тя потръпна.

— Разбира се, че не! Той щеше жива да ме изгори, но такъв е законът.

— Артур можеше да изгори Гуинивиър жива — казах аз, — и много хора го съветваха да направи точно така, но той я обичаше, обичаше я страстно, и затова не можа нито да я убие, нито да й прости. Поне не в началото.