Бърнард Корнуел - Господарят на войната

— Той още я обича — споделяше с мен Сийнуин.

— Трябва пак да се ожени — смятах аз.

— Как би могъл? — учуди се Сийнуин. — Та той мисли само за нея.

— Ти какво му казваш?

— Да й прости, разбира се. Тя едва ли ще постъпи толкова глупаво втори път, и ако тя е жената, която го прави щастлив, тогава той би трябвало да преглътне гордостта си и да върне Гуинивиър в живота си.

— Той е твърде горд, за да постъпи така.

— Очевидно — съгласи се Сийнуин с укор в гласа. Тя остави хурката и вретеното. — Мисля, че Артур трябва първо да убие Ланселот. Това ще го направи щастлив.

Артур направи такъв опит същата есен. Внезапно нахлу във Вента, столнината на Ланселот, но Ланселот бе надушил опасността и бе избягал при своя покровител Сердик. Той бе взел със себе си Амхар и Лохолт, синовете на Артур от неговата ирландска любовница Айлийн. Близнаците изпитваха неприязън към баща си задето са незаконно родени и се бяха съюзили с враговете му. Артур не успя да намери Ланселот, но пък се върна с богата плячка от зърно, от което имахме голяма нужда, тъй като безредиците през лятото неизбежно се бяха отразили върху количеството на нашите запаси.

В средата на есента, само две седмици преди Самейн, дни след нахлуването си във Вента, Артур отново посети Дун Карик. Беше отслабнал, а чертите на лицето му се бяха изострили още повече. Той никога не е внушавал страх с присъствието си, но сега бе станал затворен и хората не знаеха какво мисли, тази сдържаност му придаваше тайнственост, съчетана с твърдостта, която прибавяше тъгата, изпълнила душата му. Навремето гневът бе последната емоция, на която той се поддаваше, но сега пламваше по най-малкия повод. Най-често се ядосваше на самия себе си, защото бе убеден, че е неудачник. Първородните му синове го бяха изоставили, бракът му се беше провалил, а с него и Думнония. Той си мислеше, че може да направи съвършено кралство, в което ще господства правосъдието, сигурността и мирът. Но християните бяха предпочели клането. Той се обвиняваше, че не е предвидил станалото и сега в затишието след бурята, се съмняваше в своите собствени идеи и представи.

— Трябва просто да се заловим с малките неща, Дерфел — каза ми Артур в онзи ден.

Беше прекрасен есенен ден. Облаци бяха нашарили небето така че слънчевата светлина проникваше през тях на златни струи и осветяваше жълтокафявия пейзаж на запад от нас. Артур този път не потърси компанията на Сийнуин, а тръгна с мен към една полянка току отвъд поправената дървена ограда на Дун Карик. Оттам той тъжно се загледа към Хълма, който се извисяваше самотен на хоризонта. Бе впил очи в Инис Уидрин, където беше Гуинивиър.

— С малките неща ли? — учудих се аз.

— Да разгромим саксите, разбира се — при тези думи изкриви лице, защото знаеше, че саксите съвсем не са дребно нещо. — Те отказват да разговарят с нас. Ако изпратя пратеници, ще ги убият. Така ми казаха миналата седмица.

— Те ли? — попитах аз.

— Те — потвърди мрачно той, имайки предвид както Сердик, така и Аел. Двамата сакски крале обикновено се държаха гуша за гуша, отношения, поддържани от нас с огромни подкупи, но сега, изглежда, и те бяха усвоили урока, който Артур така успешно разясни на британските кралства: че само единството може да донесе победа. Двамата сакски монарси обединяваха силите си, за да разгромят Думнония и решението им да не приемат наши пратеници бе доказателство за това и в същото време бе предохранителна мярка. Пратениците на Артур можеха да носят подкупи, които биха отслабили решимостта за действие на техните старейшини. Освен това, няма пратеници, които да не се използват за шпиониране на врага, колкото и настойчиво да се стремят към мир. Сердик и Аел не искаха да рискуват. Те възнамеряваха да заличат различията помежду си и да обединят войските си, за да ни разгромят.

— Надявах се, че епидемията е отслабила силите им — казах аз.

— Да, но са дошли нови хора, Дерфел. Разправят, че всеки ден идват лодки, пълни с гладни мъже. Те знаят, че ние сме слаби, така че другата година ще дойдат хиляди нови сакси, стотици хиляди.

Тази мисъл сякаш опияни Артур.

— Цяла орда! Може би точно така ще свършим ние с теб, Дерфел? Двама стари приятели, щит до щит, посечени от брадвите на варвари.

— Има и по-лоши начини да умреш, лорд.

— И по-добри — добави той бързо. Беше се загледал към Хълма. Всъщност винаги, когато идваше в Дун Карик, Артур сядаше тук на западния склон; никога на източния, нито пък на южния, който гледаше към Каер Кадарн; винаги тук с поглед отправен отвъд долината. Знаех за какво мисли и той знаеше, че знаех, но никога не споменаваше името й, защото не искаше да знам, че всяка сутрин се събужда с мисълта за нея и че всяка вечер се моли да я сънува. Изведнъж Артур усети втренчения ми поглед и сведе очи надолу към полето, където Исса обучаваше момчетата на бойно майсторство. Есенният ден бе изпълнен с острия трясък на ударите на оръжие в оръжие и грубия глас на Исса, който викаше остриетата да се държат ниско, а щитовете високо.