Бърнард Корнуел - Господарят на войната

Думнония също разчиташе на подобни предпазни мерки, само че ние поддържахме постоянно цяла войска по границата. Тази армия поглъщаше огромни средства и това се посрещаше с недоволство от данъкоплатците, от които идваше зърното, кожата, солта, овчите кожи и всичко необходимо за войниците. Артур винаги се е стремял да събира данъците справедливо и да облекчава данъчното бреме, макар че сега, след бунта, той безмилостно събираше огромните такси, наложени като наказание на всички, застанали на страната на Ланселот. Тази мярка засегна преди всичко християните и Мюриг, християнският крал на Гуент, бе изпратил протест, на който Артур не обърна внимание. Кариг, който беше верен служител на Мюриг, се отнасяше с мен резервирано, макар че все пак се постара да ме предупреди какво ме очаква отвъд границата.

— Вие сигурно знаете, лорд — каза ми той, — че саксите отказват да пускат хора през границата.

— Да, чух за това.

— Преди две седмици двама търговци минаха оттук. Носеха грънци и овчи кожи. И тях предупредих, но… — Кариг замълча и вдигна рамене, — саксите задържаха гърнетата и вълната, но ни върнаха два черепа.

— Ако моят череп се върне тук, изпратете го на Артур — отвърнах аз, загледан в капките мазнина, които се стичаха от еленското месо и пламваха щом докоснеха огъня. — А от Лоегир идват ли пътници?

— От седмици не е идвал никой — каза Кариг, — но догодина, без съмнение, вие ще видите много сакски копиеносци в Думнония.

— А вие няма ли да видите в Гуент? — попитах аз предизвикателно.

— Аел няма причини да воюва с нас — заяви твърдо Кариг. Той беше изнервен млад човек, който очевидно трудно понасяше напрежението на службата си в такава непосредствена близост до границата, макар че изпълняваше задълженията си съвестно, а забелязах, че и хората му бяха добре дисциплинирани.

— Вие сте брити — напомних аз на Кариг, — а Аел е сакс, това не е ли достатъчна причина?

Кариг сви рамене.

— Думнония е слаба, лорд, и саксите знаят това. Гуент е силно кралство. Те ще нападнат вас, а не нас.

Думите му ми прозвучаха ужасно самодоволно.

— А след като победят Думнония — казах аз и пипнах желязната дръжка на меча си, за да предотвратя злото, което се криеше в моите слова, — колко време мислиш, че ще мине преди да тръгнат на север към Гуент?

— Христос ще ни закриля — каза Кариг набожно и се прекръсти. На стената на колибата висеше разпятие и един от воините на Кариг близна пръста си и докосна с него краката на измъчения Христос. Аз скришом плюх в огъня.

На следващата сутрин продължих пътя си на изток. През нощта се бяха струпали облаци и зората ме посрещна със ситен студен дъжд, който ме шибаше в лицето. Римският път, разрушен и обрасъл с плевели, минаваше през гъста гора и колкото повече напредвах, толкова по-мрачен ставах. От всичко, което чух в укреплението на Кариг, стана ясно, че Гуент няма да подкрепи Артур. Младият крал на Гуент, Мюриг, никога не е бил пламенен воин. Неговият баща Тюдрик си даваше сметка, че бритите трябва да се обединят срещу общия си враг, но Тюдрик се бе оттеглил от трона и живееше като монах край река Уай, така че сега главнокомандващ бе синът му Мюриг. Без добре обучените воини на Гуент Думнония щеше да бъде обречена на сигурна гибел, освен ако сияещото голо момиче не бе предизвестило чудотворна намеса на Боговете. Или ако Аел повярваше на лъжата на Артур. А дали Аел изобщо щеше да ме приеме? Дали изобщо щеше да повярва, че аз съм негов син? В редките случаи когато сме се срещали сакският крал се бе отнасял много любезно с мен, но това не значеше нищо, защото аз си оставах негов враг. Така че колкото повече напредвах под този неприятен ситен дъжд сред високите мокри дървета, толкова повече се отчайвах. Бях сигурен, че Артур ме бе изпратил на смърт, и което бе по-лошо, че бе направил това с безцеремонната грубост на губещ комарджия, който рискува всичко при последното хвърляне в играта.

След няколко часа гората свърши и трябваше да яздя сред широка открита долинка, сред която течеше поток. Пътят преминаваше през плитката вода, а край брода бе издигната могила, половин човешки бой висока, от която стърчеше мъртъв бор, окичен с дарове. Магията ми беше непозната, така че нямах представа дали украсеното дърво пазеше пътя, който пресичаше потока, или беше просто плод на детска игра. Слязох от коня и се приближих. Оказа се, че предметите, висящи по чупливите клонки, бяха малки кости от човешки гръбнак. Ясно ми стана, че това не беше детска игра? Плюх до могилата, за да предотвратя злото, което витаеше около нея, докоснах желязото по дръжката на Хюелбейн, и тогава поведох коня си през брода.