Бърнард Корнуел - Господарят на войната

Зимната резиденция на Аел се намираше на едно място, което саксите наричаха Тънреслий. Това беше един висок хълм, издигащ се сред равнинния пейзаж на глинести поля и тъмни блата, а от отрязания като с нож връх на хълма можеше да се види на юг, отвъд широката Темза, покритата с мъгли земя, управлявана от Сердик. На върха бе построен голям замък — масивна сграда от тъмни дъбови греди с остър висок покрив, на върха на който бе закрепен символът на Аел: биволски череп, боядисан с кръв. В здрача самотният замък се очертаваше черен и огромен на фона на смрачаващото се небе — опасно място. Малко по на изток отвъд една рехава малка гора имаше село — виждах светлината на безчислени огньове. Изглежда бях пристигнал в Тънреслий, когато тук се събираха хора от различни краища и огньовете показваха, къде се бяха разположили на лагер.

— Имаме празник — обясни един от моите придружители.

— В чест на Боговете ли? — попитах.

— В чест на Сердик. Той дойде да разговаря с нашия крал.

Сринаха се и последните ми надежди. Ако беше само Аел, имах някакви шансове да оцелея, но щом Сердик е тук, помислих си аз, свършено е с мен. Сердик беше студен, суров човек, а Аел имаше чувствителна, дори благородна душа.

Докоснах дръжката на Хюелбейн и извиках образа на Сийнуин в съзнанието си. Помолих Боговете да ми разрешат да я видя още веднъж, след това вече бе време да сляза от изтощения си кон, да оправя гънките на наметалото си, да откача щита от седлото и да се изправя лице в лице срещу враговете си.

Трябва да бяха триста воините, които пируваха, насядали на покрития с тръстикова слама под на високия призрачен замък, кацнал на върха на влажния хълм. Триста груби, весели, брадати, зачервени мъже, които за разлика от нас бритите, не виждаха нищо нередно в това да влизат с оръжие в залата за угощения на своя господар. В центъра на залата горяха три огромни огъня и димът бе толкова гъст, че първоначално не можах да видя мъжете, насядали край дългата маса в другия край на помещението. Никой не ми обърна внимание като влязох, защото с моята дълга руса коса и гъста брада, аз приличах на сакски копиеносец, но докато ме водеха покрай бучащите огньове, един воин забеляза петолъчната бяла звезда на щита ми и си спомни, че бе виждал този символ на бойното поле. Сред шумните разговори и смях започна да се надига недоволно ръмжене. Ръмженето обхвана цялата зала и скоро всички мъже виеха срещу мен, докато вървях към подиума, върху който бе поставена високата маса. Ръмжащите воини оставиха роговете с пиво и започнаха да удрят с ръце по пода или по щитовете си и високият покрив започна да кънти от глухия тътен на стотиците удари.

Трясък от удар с меч върху масата прекрати шума. Аел се беше изправил и именно неговият меч бе откъртил няколко трески от дългата груба маса, край която седяха десетина мъже с препълнени чинии пред тях и пълни рогове. До Аел седеше Сердик, а до него бе Ланселот. При това Ланселот не бе единственият брит там. Братовчед му Борс се бе отпуснал на съседния стол, а в края на масата седяха Амхар и Лохолт, синовете на Артур. Всички те бяха мои врагове, така че аз стиснах дръжката на Хюелбейн и се помолих за добра смърт.

Аел се вторачи в мен. Той ме познаваше добре, но знаеше ли, че съм негов син? Ланселот явно бе удивен, че ме вижда, в първият момент дори се изчерви, после повика с пръст един преводач, каза му нещо кратко и преводачът се наведе към Сердик и зашепна в ухото на монарха. Сердик също ме познаваше, но нито думите на Ланселот, нито това, че в залата се бе появил враг, можа да промени непроницаемото изражение на лицето му. А то сякаш бе лице на чиновник — гладко избръснато, с тясна брадичка и с високо широко чело. Устните му бяха тънки, а оредялата му коса бе сресана назад, жестоко стегната и привързана високо над тила. Това иначе безинтересно лице, ставаше забележително щом се вгледаш в очите — бледо сини, безмилостни очи, очи на убиец.

Изненадата сякаш бе отнела гласа на Аел. Той беше доста по-възрастен от Сердик. Всъщност година-две и щеше да навърши петдесет, а това както и да го погледнеш си е една преклонна възраст за воин, но той все още изглеждаше страхотно. Беше висок, широкоплещест, с широко твърдо лице, счупен нос, нарязани от белези страни и голяма черна брада. Беше облечен в хубава яркочервена дълга дреха, а на врата си имаше тежка златна огърлица. Злато блестеше и на китките му, но никакви украшения не можеха да скрият факта, че Аел бе преди всичко воин, огромен като мечка сакски воин. На дясната му ръка липсваха два пръста, отсечени в някаква далечна битка, в която, той си е отмъстил, проливайки много повече кръв. Накрая проговори.