Дьони Дидро - Монахинята

— Той бе чудовище! Не е негова заслугата, че с мъките, които ми причини, не ви задуши още в моята утроба, но бог ни запази и двете, за да може майката да изкупи своя грях чрез детето… Дъще, вие нямате нищо, вие никога няма да имате нищо. Малкото, което мога да направя за вас, аз го отделям тайно от сестрите ви; ето последиците на една слабост. Надявам се обаче, че няма да има за какво да се упреквам при смъртта си; вашата зестра за манастира аз ще съм събрала благодарение на икономиите, които правя. Аз не злоупотребявам с доверчивостта на съпруга си. Но всеки ден отделям настрани онова, което получавам от време на време от неговата щедрост. Продадох всичките си бижута и той ми разреши да разполагам както искам с получените пари. Обичах да играя на карти, но вече не играя; обичах театрите, лиших се от тях; обичах компаниите, живея оттеглена от света; обичах лукса, отказах се от него. Ако вие станете монахиня, както аз и господин Симонен искаме, вашата зестра ще се дължи на онова, което отнемам всеки ден от себе си.

— Но, мамо — казах аз, — тук все още идват някои почтени хора. Може би между тях ще се намери някой, който, очарован от самата мен, не ще поиска дори спестяванията, които сте направили, за да ме настаните.

— За това не бива и да мислите — вашата демонстрация ви погуби.

— Нима злото е непоправимо?

— Непоправимо.

— Но ако не намеря съпруг, задължително ли е да се затворя в манастир?

— Освен ако не сте решили да продължите до последния ми час болката и разкаянието ми. А той непременно ще настъпи и в този страшен миг сестрите ви ще бъдат край моето легло. Помислете сама, нима бих могла да ви видя до тях? Какъв ще бъде ефектът от вашето присъствие в тези последни мигове? Дъще, защото вие сте моя дъщеря въпреки самата мен, сестрите ви получиха по силата на закона едно име, което вие дължите на престъплението. Не огорчавайте една майка, която бере душа; оставете я да се спусне в мир в гроба; и в онези последни минути, когато ще трябва да се яви пред великия съдия, нека тя да може да си каже, че е поправила грешката си толкова, колкото е било по силите й, нека се ласкае от мисълта, че след смъртта й вие няма да внесете раздор в дома й и няма да предявявате права, които не притежавате.

— Мамо, бъдете спокойна в това отношение. Повикайте някой представител на закона, нека състави акт за отказ от наследство, аз ще подпиша всичко каквото поискате.

— Това не е възможно, едно дете не може само да лиши себе си от наследство. Това може да бъде само наказание от страна на справедливо разгневените родители. Ако бог пожелае да ме прибере утре при себе си, утре аз ще трябва да приема тази крайност и да разкрия пред мъжа си всичко, за да вземем двамата едни и същи мерки. Не ме излагайте на подобна изповед, заради която той би ме възненавидял и чиито последици биха ви опозорили. Ако останете да живеете след мен, вие няма да имате име, няма да имате богатство, нито каквото и да било положение. Нещастнице, кажете ми, какво ще стане с вас? С какви мисли искате да умра? Значи, трябва да кажа на баща ви… Какво да му кажа? Че не сте негово дете! Дъще, ако трябваше да се хвърля в краката ви, за да получа от вас… Но вие не чувствувате нищо; вие имате кораво сърце, като баща си…

В този момент влезе господин Симонен. Той видя колко разстроена е жена му; обичаше я; беше избухлив. Той се спря рязко, изгледа ме страшно и ми каза:

— Излезте!

Ако ми беше баща, не бих го послушала, но той не беше. Обръщайки се към слугата, който държеше свещта, той прибави:

— Кажете й да не се мярка повече тук.

Затворих се отново в своя малък затвор. Мислех за всичко, което ми бе казала майка ми. Паднах на колене, молех бога да ме просветли; молих се дълго. Останах така с лице, прихлупено към земята. Обикновено призоваваме бога само когато не знаем какво да решим; и в такива случаи той почти винаги ни съветва да се подчиним. Така реших и аз. „От мен искат да стана монахиня; може би такава е и божията воля. Добре! Ще стана; щом трябва да бъда нещастна, има ли значение къде?“ Поръчах на слугинята, която ме обслужваше, да ме предупреди, щом баща ми излезе. Още на следващия ден помолих майка си за разговор. Отговориха ми, че тя обещала на господин Симонен да не разговаря с мен, но че бих могла да й пиша с молива, който ми дадоха. И така, написах върху къс хартия (тази фатална хартия бе намерена и твърде жестоко използвана против мен):

„Мамо, съжалявам за мъките, които ви причиних. Моля да ми простите. Намерението ми е да им сложа край. Правете с мен каквото искате; ако вашата воля е да стана монахиня, нека това бъде и волята божия…“