Дьони Дидро - Монахинята

— О, скъпо дете, как жестоко ми повлияхте! Свършено е, духът се оттегли, чувствувам го. Вървете и нека бог сам ви говори, щом не желае да изяви волята си чрез моите уста…

Аз наистина не знаех какво беше преживяла тя, дали бях й внушила недоверие в собствените й сили, което вече не можа да се разсее, или бях причина тя да стане плаха, или наистина бях прекъснала общуването й с небето, но дарбата й да успокоява вече никога не се възвърна. Вечерта преди моето покалугеряване отидох да я видя; тя беше толкова тъжна, колкото и аз. Започнах да плача, тя също заплака. Хвърлих се в краката й, тя ме благослови, вдигна ме, целуна ме и ме отпрати с думите:

— Уморена съм от живота, искам да умра. Помолих бога да не доживея този ден, но не такава е неговата воля. Идете си, аз ще говоря с майка ви, ще прекарам нощта в молитва, молете се и вие, но легнете си, заповядвам ви да го сторите.

— Позволете ми — отговорих аз — да слея молитвите си с вашите.

— Позволявам ви от девет часа до единадесет, не повече. В девет и половина аз ще започна да се моля и вие също, но в единадесет часа ще ме оставите да се моля сама, а вие ще си починете. Хайде, скъпо дете, аз ще бдя пред бога през останалата част на нощта.

Тя се опитала да се моли, но не успяла. Аз съм заспала. В това време тази свята жена тръгнала из коридорите на манастира, почуквала на всяка врата, за да събуди монахините, и ги накарала да слязат безшумно в черквата. Отзовали се всички, а когато вече били там, тя ги призовала да се помолят на бога за мен. Молитвата била най-напред мълчалива, след това игуменката загасила светлините. Всички в хор казали „Miserere“ с изключение на игуменката, която, простряна ничком пред олтара, се самобичувала жестоко с думите:

— Господи, ако вие сте се оттеглили от мен заради някакъв мой грях, простете ми. Не искам от вас да ми върнете дарбата, която ми отнехте, а сам да се откриете пред тази невинна девойка, която спи, докато аз ви призовавам тук заради нея. Господи, говорете й, говорете на родителите й и ми простете!

На заранта тя влязла рано в килията ми. Не съм я чула, не бях се събудила още. Седнала до леглото ми, положила леко ръка върху челото ми, гледаше ме; безпокойство, смут и болка се редуваха върху лицето й — такава ми се яви, когато отворих очи. Тя не ми каза нищо за всичко станало през нощта; попита ме само дали си бях легнала рано; отговорих й: „В часа, който вие ми определихте“; дали си бях отпочинала: „Напълно“. — „Така и очаквах.“; как се чувствувах:

— Много добре. А вие, скъпа майко?

— Уви — каза ми тя. — Не съм виждала човек да приеме монашеския сан без известна тревога, но за никого не съм била така смутена, както за вас. Бих искала наистина да бъдете щастлива.

— Ако винаги ме обичате, ще бъда щастлива.

— О, ако зависеше само от това! За нищо ли не мислихте през нощта?

— Не.

— Нищо ли не сънувахте?

— Нищо.

— Какво става сега в душата ви?

— Главата ми е празна. Покорявам се на съдбата си без отвращение и без желание. Чувствувам, че необходимостта ме влече и се оставям на течението. О, скъпа майко, аз не изпитвам нищо, наподобяващо тихата радост, трепета, меланхолията, сладостното смущение, което понякога съм забелязвала при други в такъв момент като сегашния. Аз съм оглупяла, не бих могла дори да плача. Така искат, така трябва, това е единствената мисъл в главата ми… Но вие нищо не ми казвате.

— Не съм дошла, за да говоря с вас, а да ви видя и да ви чуя. Чакам майка ви. Постарайте се да не ме разстройвате — нека чувствата се натрупат в душата ми. Когато тя бъде пълна, ще ви оставя. Трябва да мълча, аз познавам себе си, избухвам изведнъж, но много силно и тази сила не бива да се стовари върху вас. Починете още малко, аз ще ви погледам. Кажете ми само няколко думи и ме оставете да взема тук онова, за което съм дошла. Аз ще си ида и бог ще направи останалото…

Замълчах, извърнах глава върху възглавницата, протегнах й едната си ръка и тя я пое. Тя като че ли размишляваше, и то много задълбочено. Беше зажумяла напрегнато, от време на време отваряше очи, отправяше поглед към небето, после към мен; тя се вълнуваше; душата й бушуваше, в следващия миг се успокояваше, за да се развълнува пак отново. Истината е, че тази жена бе родена за пророчица. Лицето й и характерът й бяха такива. Личеше си, че е била красива на младини, но годините, заличавайки чертите, бяха издълбали върху тях дълбоки бръчки и това придаваше още по-голямо достойнство на цялата й физиономия. Очите й бяха малки, но човек имаше чувството, че те гледат или вътре в самата нея, или пронизват околните предмети и виждат отвъд тях на голямо разстояние, винаги в миналото или в бъдещето. От време на време тя силно стискаше ръката ми; изведнъж ме попита колко е часът.