Дьони Дидро - Монахинята

Игуменките в „Лоншан“, както и в повечето манастири, се сменят на всеки три години. Когато ме заведоха там, игуменка току-що бе станала някоя си госпожа дьо Мони. Колкото и хубави неща да кажа за нея, пак не бих могла да я опиша; за съжаление именно нейната доброта ме погуби. Беше умна жена, която познаваше човешкото сърце; беше великодушна, макар че това съвсем не й бе необходимо — ние всички бяхме нейни деца. Тя винаги виждаше само онези грешки, които не можеше да не види или чиято значимост не й позволяваше да си затваря очите. Говоря за нея по този начин не защото съм заинтересувана: аз много точно изпълнявах своите задължения и тя сама би признала, че не съм извършила нито една грешка, за която да ме накаже или да ми прости. Ако имаше към някого предпочитания, те се дължаха на неговите заслуги. След всичко, което казах, не зная дали имам право да прибавя, че тя ме обичаше нежно и че не бях на последно място между нейните фаворитки. Зная, че това е твърде голяма похвала за самата мен, по-голяма, отколкото можете да си представите, тъй като вие не я познавате. Думата „фаворитка“ е създадена от онези, които завиждат на любимките на игуменката. Ако можех да упрекна в нещо госпожа дьо Мони, то е, че тя открито изявяваше своя вкус към добродетелта, благочестието, искреността, кротостта, дарованието, честността и знаеше, че това още повече унижава онези, които не можеха да претендират за нито едно от тези качества. Освен това тя имаше дарбата, която може би по-често се среща в манастирите, отколкото в светския мир, много бързо да преценява умовете. Рядко се случваше монахиня, която не й е харесала в началото, да й хареса някога. Тя много скоро ме обикна, но аз не й се доверих първа. Тежко на монахините, чието доверие тя спечелваше без всякакво усилие! Те се оказваха лоши, бездарни и сами си го признаваха. Тя разговаря с мен за моя случай в „Сент-Мари“; разказах й всичко, без да крия нищо, както на вас; казах й това, което току-що ви написах; за моето рождение, за преживените мъки — нищо не пропуснах. Тя ме ожали, утеши ме, внуши ми да се надявам на по-спокойно бъдеще.

Но изпитателният срок изтече; дойде време да надяна монашеската дреха и аз го сторих. Послушничеството изкарах без отвращение; минавам бързо тези две години, защото те не ми донесоха друга тъга освен тайното чувство, че се приближавам крачка по крачка към нещо, за което не бях създадена. Понякога то отново и силно избухваше в мен, но аз веднага отивах при моята добра игуменка, която ме прегръщаше, укрепваше душата ми, убедително излагаше пред мен своите съображения и в края винаги ми казваше:

— А нима извън монашеството животът няма тръни? Но човек чувствува само своите. Хайде, дете мое, нека коленичим и да се помолим…

Тогава тя падаше ничком, молеше се на висок глас, но с такова искрено благочестие, красноречие, смиреност, извисяване и сила — сякаш самият божи дух я вдъхновяваше. Нейните мисли, изрази, образите, с които си служеше, проникваха дълбоко в сърцето; отначало вие се заслушвахте; постепенно тя ви увличаше, вие се сливахте с нея, душата трепваше и вие неволно споделяхте нейния възторг. Тя нямаше за цел да съблазнява, но без съмнение именно това вършеше. Отивахме си от нея с разпалени души, лицата ни изразяваха радост и екстаз, очите проливаха толкова сладки сълзи! Тя самата изпитваше това чувство, оставаше дълго време под неговото влияние, другите също. Имам пред вид не само собствения си опит, но и опита на всички монахини. Някои са ми казвали, че чувствуват как нуждата да бъдат утешавани се поражда у тях като необходимост от много голяма наслада! Мисля, че за да стигна до същото състояние, на мен ми липсваше само малко по-продължителен навик.

С наближаването на деня, в който трябваше да приема монашеския сан, аз изпитвах толкова дълбока меланхолия, че тя постави на страшни изпитания моята добра игуменка; нейната дарба я изостави, тя сама ми го призна.

— Не зная — каза ми тя — какво става в мене; струва ми се, че когато вие идвате, бог се оттегля и неговият дух мълчи; напразно се напрягам, търся мисли, искам да извися душата си; установявам, че съм обикновена и ограничена жена, страхувам се да говоря…

— О, скъпа майко — отговорих аз тогава, — какво предчувствие! Ами ако сам бог ви кара да онемявате!…

Един ден, когато се чувствувах по-разколебана и по-сломена от всякога, аз влязох в нейната килия. Моята поява в първия момент я стъписа: тя явно прочете в очите ми, в цялото ми същество, че дълбокото чувство, което носех в себе си, надвишава нейните сили и не й се искаше да се бори, без да бъде сигурна, че ще победи. Въпреки това тя се зае с мен, постепенно се увлече; колкото повече намаляваше моята болка, нейният ентусиазъм растеше; внезапно тя коленичи, аз я последвах. Повярвах, че ще споделя нейния религиозен порив, исках да бъде така. Тя произнесе няколко думи и изведнъж млъкна. Напразно чаках: тя не каза повече ни дума. Стана, избухна в сълзи, хвана ме за ръката и ме прегърна: