Дьони Дидро - Монахинята

Станах и заплаках. Видях, че и той самият бе трогнат. Той вдигна бавно поглед към небето и ме отведе към вратата. Слугинята, която ме бе придружила, отново тръгна с мен; качихме се в колата и се върнахме в къщи.

Беше късно. През една част от нощта аз дълго мислих върху онова, което току-що бях научила. Продължих да мисля за него и на следващия ден. Аз нямах баща; скрупулите бяха ме лишили и от майка. Бяха взели мерки да не мога да претендирам за правата на законна наследница, наложили ми бяха суров домашен затвор. Никаква надежда, никакви възможности. Може би ако бяха говорили с мен по-рано, след като бяха настанили сестрите ми, ако бяха ме задържали вкъщи, където продължаваха да идват хора, би се намерил човек, комуто моят характер, моята духовитост, външният ми вид и качествата ми биха се сторили достатъчна зестра. Това все още бе може би възможно, но демонстрацията, която бях направила в манастира, затрудняваше подобно решение. Хората не могат да си представят, че една девойка на седемнадесет или осемнадесет години може да се държи по такъв начин, ако не притежава необикновена твърдост. Мъжете много хвалят това качество, но ми се струва, че охотно се примиряват с липсата му у жените, които ще направят свои съпруги. И все пак трябваше да опитам тази възможност, преди да мисля за друг изход. Реших да разкрия всичко пред майка си, помолих да разговарям с нея и тя се съгласи.

Беше посред зима. Тя беше седнала в едно кресло пред огъня; лицето й беше строго, погледът — вторачен, чертите неподвижни. Приближих до нея, хвърлих се в краката й и поисках прошка за всички свои грешки.

— Ще я заслужите — каза ми тя — в зависимост от това, което ще ми кажете. Станете; баща ви отсъствува, имате достатъчно време, за да се изкажете. Вие се срещахте с отец Серафен, знаете най-после коя сте и какво можете да очаквате от мен, ако вашето намерение не е да ме наказвате цял живот за една грешка, която изкупих вече прекалено скъпо. Кажете, госпожице, какво искате от мен? Какво решихте?

— Майко — отговорих аз, — зная, нямам нищо и не бива да претендирам за нищо. Далеч съм от желанието да прибавям нови мъки към вашите, каквито и да са те. Може би щях да бъда по-покорна, ако ме бяхте уведомили по-рано за известни обстоятелства, които аз трудно можех да отгатна. Но сега вече знам всичко, знам коя съм и не ми остава нищо, освен да се държа така, както налага моето положение. Вече не ме изненадва разликата, която бе правена между мен и сестрите ми. Признавам, че това е било справедливо и го приемам; но аз продължавам да бъда ваше дете, вие сте ме носили в утробата си и надявам се, няма да го забравите.

— Нека нещастие ме сполети — възкликна тя живо, — ако не ви признавах за свое дете, доколкото зависи от мен!

— Мамо — казах аз, — върнете ми вашата нежност, върнете ми вашето присъствие, върнете ми обичта на човека, който се мисли за мой баща.

— Той е почти толкова сигурен относно вашия произход, колкото вие и аз — каза тя. — Винаги когато ви видя до него, аз чувствувам неговите упреци, той ги отправя към мен чрез своето сурово държание към вас; не очаквайте от него чувствата на един нежен баща. А освен това, трябва ли да го признавам, вие ми напомняте едно предателство, една толкова отвратителна неблагодарност от страна на друг мъж, че не мога да понасям дори мисълта за всичко това; този мъж винаги застава между вас и мен, отблъсква ме, и омразата, която изпитвам към него, се насочва към вас.

— Как! Нима не мога да се надявам, че вие и господин Симонен ще се отнесете към мен като към чужденка, като към непозната, която сте прибрали от човешко чувство?

— Нито той, нито аз можем да сторим това. Дъще моя, не тровете повече живота ми. Ако нямахте сестри, зная какво трябваше да направя, но вие имате две сестри, и двете с големи семейства. Страстта, която ме поддържаше, угасна отдавна; съвестта отново изявява своите права…

— Но човекът, комуто дължа живота си?…

— Него го няма вече; умря, без въобще да си спомни за вас — и това е най-малкото от неговите злодеяния…

При тези думи очите й пламнаха, лицето й се разстрои, по него се разля възмущение; искаше да говори, но не можеше да произнесе нито дума, толкова силно трепереха устните й. Беше седнала; наклони глава над ръцете си, за да скрие от мен своите силни преживявания. Постоя така известно време, след това стана, направи няколко обиколки из стаята, без да продума; мъчеше се да овладее сълзите, които течаха мъчително, и каза: