Дьони Дидро - Монахинята

Слугинята взе написаното и го занесе на майка ми. Малко след това тя се качи обратно и ми каза радостно:

— Госпожице, щом една малка бележка е могла да ощастливи баща ви, майка ви и вас самата, защо се бавихте толкова много? Лицата на господина и на госпожата са такива, каквито никога не съм ги виждала, откакто съм тука; те непрекъснато се караха заради вас. Слава на бога, няма да виждам вече такива неща…

Докато тя ми говореше, аз си мислех, че току-що бях подписала своята смъртна присъда, и това мое предчувствие ще се потвърди, ако, вие, господине, ме изоставите.

Минаха няколко дни, без да чуя нищо; но една сутрин към девет часа моята врата се отвори рязко — беше господин Симонен по домашна роба и нощна шапчица. Откакто знаех, че не ми е баща, неговото присъствие ме плашеше. Станах и направих реверанс. Струваше ми се, че имам две сърца; щом помислех за майка си, аз се разнежвах, доплакваше ми се; чувствата ми към господин Симонен не бяха същите. Сигурно е, че един баща внушава чувства, каквито човек не може да изпита към никого на света, но го научаваш едва когато като мен застанеш пред един мъж, който дълго време е носил и току-що е загубил това велико качество. Другите никога няма да разберат това чувство. В негово присъствие ми се струваше, че съм друга, не такава, каквато бях в присъствието на майка си. Той ми каза:

— Сюзан, познавате ли тази бележка?

— Да, господине.

— Свободно ли я написахте?

— Мога да кажа само да.

— Решена ли сте поне да изпълните това, което обещавате в нея?

— Решена съм.

— Имате ли предпочитание към някой манастир?

— Не. Те са ми еднакво безразлични.

— Достатъчно.

Ето какво отговорих. За съжаление тези мои думи не бяха записани никъде. Изминаха две седмици, през които аз изобщо не знаех какво става. Струва ми се, че те се бяха отнесли до различни манастири, но скандалът, предизвикан от първото ми избухване, беше пречка, за да ме приемат. Сестрите в „Лоншан“ се оказали недотам придирчиви; навярно защото там намекнали, че съм музикантка и имам хубав глас. Пред мен представиха твърде пресилени трудностите, които бяха срещнали в това отношение, и великодушието, проявено към мен в този манастир; накараха ме дори да пиша на игуменката. Аз не разбирах последиците от това писмено доказателство, което изискваха от мен. Очевидно те се страхуваха да не се откажа един ден от своите обещания; искаха да имат написано от собствената ми ръка свидетелство, че те са направени без принуда. Как иначе писмото, което трябваше да остане у игуменката, впоследствие се оказа в ръцете на моите зетьове? Но нека бързо затворим очи пред тези неща; те ми показват господин Симонен в светлина, в каквато не искам да го виждам: него вече го няма.

Заведоха ме в „Лоншан“. Майка ми лично ме придружи. Не поисках да се сбогувам с господин Симонен. Признавам, че за това се сетих едва по пътя. В манастира ме чакаха; тук вече бяха чули и за моята история, и за способностите ми. Не ми казаха нищо във връзка с първото, но побързаха да проверят дали сделката, която бяха направили с мен, си струваше труда. След като разговаряхме за голям брой незначителни неща — защото след всичко, което се бе случило, сам разбирате, че не ми говореха нито за бога, нито за призвание, нито за съблазните на света, нито за тихата прелест на монашеския живот и не посмяха да споменат нито една от благочестивите нелепости, с които обикновено запълват първите моменти, игуменката каза:

— Госпожице, вие сте учили музика, вие пеете; ние имаме клавесин; ако обичате, да отидем в нашата приемна…

Душата ми беше свита, но не беше сега моментът да показвам отвращение. Майка ми мина първа, аз я последвах; процесията завършваше игуменката, придружена от няколко монахини, които любопитството бе довело тук. Беше вечер, донесоха ми свещи. Седнах пред клавесина и дълго импровизирах; търсех в главата си, пълна с мелодии, нещо подходящо и не намирах нищо. Игуменката обаче настоя и аз запях без всякакъв умисъл, по навик, защото арията ми беше много позната: Тъжни приготовления, бледи факли, ден, по-страшен и от мрака… Не зная какво впечатление направих, но не ме слушаха дълго; прекъснаха ме с похвали и аз доста се изненадах, че бях спечелила така бързо и лесно. Майка ми ме повери на игуменката, подаде ми ръката си, за да я целуна, и си отиде.

Ето ме в друг манастир, на изпитателен срок, при това наглед съвсем по собствена воля. Но вие, господине, който знаете всичко станало до този момент, какво мислите по този въпрос? Повечето от тези неща не бяха изтъкнати, когато поисках да се откажа от дадения обет, едните — защото бяха истини, неподкрепени с доказателства, другите — защото биха предизвикали към мене отвращение, без да ми послужат. В мое лице биха видели една коравосърдечна дъщеря, която петни паметта на своите родители, за да получи свободата си. Те имаха доказателства за онова, което бе против мен; всичко, което бе в моя полза, не можеше нито да се изтъкне, нито да се докаже. Аз не исках даже и да се намеква пред съдиите за моя произход. Някои лица, не добре запознати със законите, ме съветваха да намеся изповедника на майка си, който бе и мой. Това не беше възможно, но дори и да беше, аз никога не бих го приела. Искам по този повод да кажа — от страх да не забравя и да не би в желанието си да ми помогнете да не се сетите за това, — че според мен трябва да се премълчи моето умение да пея и да свиря на клавесин, освен ако вие нямате наум нещо по-добро. Това ще бъде достатъчно, за да ме открият. Изтъкването на тези дарби противоречи на желанието ми да намеря забрава и сигурност. Момичетата в моето положение не знаят такива неща, значи, и аз не бива да ги зная. Ако бъда принудена да напусна родината си, аз ще се издържам с тях. Да напусна родината си! Но кажете ми, защо тази мисъл ме ужасява? Сигурно защото не знам къде да ида, защото съм млада и неопитна; защото се страхувам от мизерията, от хората и от порока; защото винаги съм живяла затворена и ако напусна Париж, ще се почувствувам загубена в света. Всичко това може би не е вярно, но така го чувствувам. Господине, от вас зависи дали ще зная, или не къде да ида и какво ще стане с мен.