Дьони Дидро - Монахинята

— Скоро ще стане шест.

— Сбогом, аз си отивам. Ще дойдат да ви облекат, не искам да присъствувам, това би ме разсеяло. Сега вече мисля само за едно — да запазя своята сдържаност в първите минути.

Едва тя излезе, и майката на послушничките влезе, придружена от моите другарки. Съблякоха ми черковните дрехи и ме облякоха в светска одежда. Вие познавате този обичай. Не чувах нищо от това, което се говореше край мен; почти бях се превърнала в автомат; нищо не забелязвах; от време на време само правех някакви леки конвулсивни движения. Казваха ми какво трябва да правя; често се налагаше да ми го повтарят, защото не чувах от първия път, и аз го правех; не защото мислех за нещо друго, а защото бях изцяло вглъбена в себе си. Главата ми бе уморена като у човек, изтощен от размисъл. В това време игуменката разговаряше с майка ми. Аз никога не узнах какво се бе случило по време на тази среща, която продължи дълго. Казаха ми, че когато те се разделили, майка ми била така разстроена, че не могла да намери вратата, през която била влязла, а игуменката излязла, притискайки чело със сключените си ръце.

Забиха камбаните; аз слязох. Имаше малко хора. Към мен се обърнаха с проповед — добра ли беше или лоша — не чух нищо. През цялата тази сутрин, която не съществува в моя живот — аз и сега не зная колко бе продължила тя, — други разполагаха с мен. Нито знам какво съм правила, нито знам какво съм казвала. Навярно са ми задавали въпроси, навярно съм отговаряла. Дала съм обет, но абсолютно нищо не помня, и се оказах монахиня също така несъзнателно, като бях станала християнка. От цялата церемония на своето покалугеряване разбрах толкова, колкото бях разбрала от кръщаването си, с тази разлика, че първото дарява благодат, а второто само я предполага. Е добре, господине, макар, че в „Лоншан“ не протестирах, както бях направила в „Сент-Мари“, мислите ли, че това ме бе обвързало повече? Преценете вие; нека бог прецени. Аз бях така дълбоко съкрушена, че когато след няколко дни ми съобщиха, че съм включена в хора, не разбрах какво искат от мен. Попитах дали наистина е вярно, че вече съм монахиня; исках да видя подписа си под дадения от мен обет. Наложи се тези доказателства да бъдат подкрепени от устните свидетелства на цялата общност, на няколко външни лица, които бяха поканили на церемонията. На няколко пъти аз се обръщах към игуменката с въпроса:

— Значи, наистина е вярно?…

И всеки път очаквах, че тя ще ми отговори:

— Не, дете мое, вас ви лъжат.

Нейните многократни уверения не ме убеждаваха, тъй като не можех да разбера как в продължение на цял един ден, толкова шумен, толкова разнообразен, така запълнен с необикновени и ярки обстоятелства, аз не си спомнях нищо, нито лицата на онези, които ме бяха обслужвали, нито на свещеника, произнесъл проповедта, нито на този, който бе приел моя обет. Единственото нещо, което си припомням, бе смяната на послушническата дреха със светското облекло. От този миг нататък аз бях, така да се каже, физически отчуждена. Нужни ми бяха дълги месеци, за да се измъкна от това състояние. И аз обяснявах пълната забрава на всичко, което се бе случило през този ден, с продължителността на това, което наричаме оздравителен период. Също като при хората, които са били дълго време болни, говорили са разумно, приели са пред смъртта светото причастие, но след това са оживели и не помнят нищо. Виждала съм няколко такива случая в нашия манастир и съм си казвала: „Очевидно с мен се е случило същото в деня, когато приемах монашеския сан.“ Остава обаче неизяснен въпросът дали тези действия идват от самия човек и дали той участвува в тях, макар и да изглежда така.

През същата тази година понесох три сериозни загуби: загубих баща си или по-точно човека, който минаваше за такъв (той бе възрастен, работил беше много и угасна); загубих игуменката; загубих майка си.

Тази достойна монахиня отрано почувствува, че последният й час наближава. Тя се обрече на мълчание, накара да донесат ковчега й в стаята. Не можеше да спи въобще и прекарваше дните и нощите в размисъл и в писане. Тя остави петнадесет „Размисли“, които на мен ми се струват изключително хубави. Имам един препис от тях; ако някога полюбопитствувате да видите какви мисли внушава този миг, ще ви ги дам. Те са озаглавени: „Последните мигове на сестра дьо Мони“.

Когато наближи смъртта, тя поиска да я облекат. Лежеше изпъната в леглото си; дадоха й последно причастие. Между пръстите си държеше едно разпятие. Беше през нощта. Пламъкът на големите свещи осветяваше тази зловеща сцена. Ние всички бяхме около нея, плачехме. Килията й ехтеше от викове, когато изведнаж очите й заблестяха, тя се изправи внезапно и започна да говори. Гласът й беше почти толкова силен, както когато беше здрава. Дарбата, която бе загубила, й се възвърна. Тя ни упрекна заради сълзите, проливани сякаш от завист към нейното вечно щастие.