Дьони Дидро - Монахинята

Здравето ми не издържа на тези така продължителни и тежки изпитания. Изпаднах в униние, тъга и меланхолия. Отначало търсех утеха пред олтарите и понякога я намирах. Люшках се някъде между примирението и отчаянието; понякога приемах цялата суровост на моята съдба, понякога мислех да се избавя от нея, прибягвайки до най-крайни средства! В дъното на градината имаше един дълбок кладенец. Колко пъти съм ходила дотам! Колко пъти съм надничала вътре! До него имаше каменна скамейка. Колко пъти съм седяла там, опряла глава в оградата на кладенеца! Колко пъти сред хаоса на своите мисли съм скачала, внезапно решена да сложа край на своите тегла! Какво ме възпираше? Защо в такива случаи предпочитах да плача, да крещя, да тъпча с крак монашеското було, да си скубя косите и да си дера лицето с нокти? Ако бог ми пречеше да се погубя, защо не искаше да прекрати всичките им постъпки?

Ще ви кажа нещо, което ще ви се стори може би твърде странно, но въпреки това е вярно. Не се съмнявам, че моите чести посещения до този кладенец са били забелязани и че жестоките ми неприятелки са били поласкани от мисълта, че някой ден ще изпълня намерението, накипяло дълбоко в сърцето ми. Когато тръгвах в тази посока, те се преструваха, че се отдалечават оттам и гледат на друга страна. Много пъти намирах вратата на градината отворена в часове, когато трябваше да бъде затворена, и което е най-странно — това се случваше в дните, когато особено много ме бяха наскърбили, когато бяха довели докрай моя буен нрав и мислеха, че съм стигнала до умопомрачение. Но щом ми се стори, че съм отгатнала как те едва ли не сами ми предлагат в своето отчаяние да се отърва по този именно начин от живота, как ме водят за ръка към кладенеца, който намирах винаги готов да ме погълне — от този момент вече не помислих за него. Умът ми се насочи към други неща: заставах в коридорите и измервах височината на прозорците; вечер, като се събличах, без дори да си давам сметка, опитвах колко здрави са жартиерите ми, друг път отказвах да ям, слизах в трапезарията и оставах така, опряла гръб о стената, с отпуснати покрай тялото ръце, със затворени очи, без да докосна ястията, които сервираха пред мен. Така унесена, не забелязвах, че всички монахини са излезли, а аз съм останала. Даваха си вид, че се оттеглят безшумно, и ме оставяха там, а после ме наказваха, задето не съм присъствувала на занятията. Какво да ви разправям повече? Отвратиха ме почти всички начини за самоубийство, защото имах чувството, че те не само не ме възпрепятствуват, а, напротив, сами ми ги предлагат. Очевидно ние не искаме другите да ни изблъскват вън от този свят и може би аз нямаше да съм жива, ако те си бяха дали вид, че ме задържат. Може би когато сам си отнема живота, човек иска да предизвика у другите отчаяние и продължава да живее, когато мисли, че смъртта му ще им достави удоволствие. Това са много тънки и неуловими движения на човешката душа. Истината е, ако мога въобще да си припомня тогавашното си състояние, че когато заставах до кладенеца, имах чувството, че всичко вътре в мен крещи към тези нещастници, които се отдалечаваха, за да улеснят едно престъпление: „Направете една крачка към мене, покажете и най-малкото желание да ме спасите, спуснете се да ме задържите и бъдете сигурни, че ще пристигнете твърде късно.“ Истината е, че живеех само защото те искаха да умра. Настървението да изтезаваш и да погубваш хората в мирския живот се уморява. В манастирите то е неуморимо.

Бях стигнала до това състояние, когато, връщайки се към своето минало, ми дойде наум да разтрогна дадения обет. Отначало мислех за това между другото. Сама, изоставена, без подкрепа, как можех да осъществя един проект, толкова трудно осъществим даже и при наличието на цялата помощ, която на мен ми липсваше? Но тази мисъл ме успокои; съвзех се; започнах по-грижливо да се отнасям към себе си; избягвах някои мъки и по-търпеливо понасях онези, които ме връхлитаха. В манастира забелязаха тази промяна и останаха изненадани. Злобата изведнъж спря, както подлият враг, който ви преследва, спира, когато се обърнете и неочаквано за самия него му окажете съпротива. Бих искала, господине, да ви задам един въпрос. Защо между всички злокобни мисли, които минават през главата на една отчаяна монахиня, никога не й идва наум да запали манастира? Аз също не помислих за това, нито някои други, макар че това бе най-лесното нещо: цялата работа е в силно ветровит ден да отнесеш запален факел в някоя плевня, под навеса, където държат дървата, или в някой коридор. Няма подпален манастир, макар че в такива случаи вратите се отварят и всеки се спасява както знае. Дали защото човек се страхува да изложи на опасност себе си и тези, които обича, и отхвърля такава помощ, защото е обща за него и за онези, които мрази? Последната мисъл е прекалено изтънчена, за да бъде вярна.