Дьони Дидро - Монахинята

Когато съзнанието ти е непрекъснато заето с определено нещо, накрая започваш да чувствуваш, че то е справедливо, и дори да вярваш, че е осъществимо. На този етап човек е много силен. На мен ми бяха достатъчни петнадесет дни; моят ум е бърз. За какво всъщност ставаше дума? Да напиша една паметна бележка и да дам да се разгледа. И едното, и другото бяха свързани с известна опасност. Откак в главата ми бе настъпила рязка промяна, мен ме наблюдаваха по-внимателно от всякога; не ме изпускаха из очи; следяха ме на всяка крачка; преценяваха всяка моя дума. Търсеха ме отново, опитваха се да ме разпитват, преструваха се, че ми съчувстват и изпитват към мен приятелство; говореха за предишния ми живот, осъждаха ме слабо, оправдаваха ме; надяваха се на по-добро поведение от моя страна, ласкаеха ме с перспективата за по-приятно бъдеще. И непрекъснато влизаха в килията ми — и денем, и нощем, под разни предлози, ту внезапно, ту тайно. Открехваха завесите на леглото ми и се отдръпваха. Свикнала бях да спя облечена; и друг навик си бих създала — да написвам изповедите си. В дните, когато трябваше да ида на изповед, отивах при игуменката и исках от нея мастило и хартия, които тя не ми отказваше. И така, аз изчаквах деня на изповедта и през цялото време обмислях всичко, което щях да предложа. Накратко, то се състоеше в онова, което току-що ви писах, само че в своето обяснение аз използувах измислени имена. Извърших обаче три недомислици: първо — казах на игуменката, че имам да пиша много, и й поисках повече хартия, отколкото се полага; второ — залегнах изцяло върху своето изложение и престанах да мисля за изповедта; и трето — понеже не бях написала писмена изповед и не бях се подготвила за този религиозен акт, аз се задържах в изповеднята само за миг. Всичко това направи впечатление; от него заключиха, че хартията, която бях поискала, съм използувала не за това, за което бях казала. Но щом тя не е послужила за моята писмена изповед, което беше очевидно, тогава за какво я бях употребила?

Без да зная каква тревога съм предизвикала, аз чувствувах, че не бива да намерят у мен тези толкова важни писания. Най-напред помислих да вшия листовете във възглавницата или в дюшека си, след това — да ги скрия в дрехите си, да ги заровя в градината, да ги хвърля в огъня. Вие не можете да си представите колко бързах да го напиша и колко бях затруднена, когато текстът бе вече готов. Първо го запечатвах, след това го притисках до гърдите си и така отивах на черковна служба. Движенията ми издаваха голямото ми безпокойство. Седях до една млада монахиня, която ме обичаше. Бях забелязала как понякога тя ме гледаше със съжаление и плачеше за мен; тя не ми говореше, но беше явно, че страда. Въпреки огромния риск реших да поверя своите книжа на нея. В един момент, когато по време на молитвата всички монахини коленичат с ниско сведени глави и сякаш потъват зад пейките, аз лекичко измъкнах свитъка хартия от гърдите си и й го протегнах зад гърба си. Тя го пое и го скри в пазвата си. Това бе най-важната от всички услуги, които ми бе правила, а те не бяха малко: месеци наред тя бе отстранявала, без да се издаде, всички малки препятствия, които поставяха на пътя ми, за да ми пречат да изпълнявам задълженията си и да имат след това правото да ме наказват. Тя чукаше на вратата ми, когато трябваше да се излиза; подреждаше онова, което бяха разхвърляли; звънеше или отговаряше, когато трябва. Беше навсякъде, където трябваше да бъда аз. Но аз не знаех тези неща.

Добре сторих, като се реших на тази стъпка. Когато излязохме от хора, игуменката ми каза:

— Сестра Сюзан, последвайте ме.

Аз я последвах. Тя спря в коридора пред друга врата.

— Ето вашата килия; занапред сестра Жером ще живее във вашата.

Аз влязох, тя ме последва. Седяхме, без да говорим, когато се появи една монахиня — държеше дрехи, които постави върху един стол. Игуменката ми каза:

— Сестра Сюзан, съблечете се и облечете тази дреха.

Подчиних се в нейно присъствие. Тя следеше много внимателно всички мои движения. Сестрата, която бе донесла дрехите, стоеше отвън пред вратата: тя влезе, взе дрехите, които бях съблякла, и излезе. Игуменката я последва. Не ми казаха причините за тази постъпка и аз не попитах. Междувременно бяха претърсили цялата ми килия, бяха разшили възглавницата и дюшека, бяха разместили всичко, което можеше да се мести. Вървяха по петите ми; отидоха в изповеднята, в черквата, в градината, при кладенеца, при каменната пейка. Видях сама част от тези претърсвания, останалото подозирах. Не намериха нищо, но въпреки това бяха убедени, че има нещо. Продължиха да ме дебнат няколко дни наред, отиваха веднага там, където съм била, оглеждаха навсякъде, но напразно. Най-после игуменката реши, че може да научи истината само от мен. Един ден тя влезе в моята килия и ми каза: