Дьони Дидро - Монахинята

— Сестра Сюзан, вие имате много недостатъци, но не и недостатъка да лъжете. Кажете ми истината: какво направихте с хартията, която ви дадох?

— Казах ви, госпожо.

— Това не е възможно, защото вие ми поискахте много хартия, а в изповеднята стояхте само миг.

— Това е вярно.

— Тогава какво направихте с хартията?

— Това, което ви казах.

— Добре. Тогава закълнете се в светия обет за послушание, на което се обрекохте пред бога, че е точно така въпреки видимите несходства и аз ще ви повярвам.

— Госпожо, вие нямате право да изисквате клетва за нещо толкова незначително, а аз нямам право да давам такава клетва. Не мога да се закълна.

— Сестра Сюзан, вие ме лъжете и не знаете на какво се излагате. Какво направихте с хартията, която ви дадох?

— Казах ви вече.

— Къде е?

— Не е вече у мен.

— Какво направихте с нея?

— Каквото се прави с този род писания — те стават излишни, след като вече са послужили.

— Закълнете ми се в името на светото послушание, че сте използували всичката хартия, за да напишете своята изповед, и че тя вече не е у вас.

— Госпожо, пак ще повторя — второто нещо, което искате от мен, не е по-значително от първото, не мога да се закълна.

— Закълнете се или…

— Няма да се закълна.

— Няма да се закълнете?

— Не, госпожо.

— Значи, сте виновна?

— И в какво мога да бъда обвинена?

— Във всичко. Вие сте способна на всичко. Вие си давахте вид, че хвалите моята предшественица, за да ме унизите; презирате обичаите, които тя беше отменила, законите, които беше премахнала и които аз сметнах за необходимо да възстановя. Вие разбунихте цялата общност. Нарушавате реда, раздвоявате умовете, не изпълнявате никое свое задължение, принуждавате ме да ви наказвам и да наказвам онези, които сте съблазнили, а това най-много ми тежи. Бих могла да използувам спрямо вас най-сурови средства. Досега съм ви щадила; мислех си, че ще си признаете грешките, ще се върнете към духа, който вашият сан ви налага, и ще ме потърсите отново. Вие не го сторихте. В съзнанието ви става нещо недобро; вие кроите някакви планове. Интересът на нашия манастир изисква аз да ги зная и ще ги узная, в това можете да бъдете сигурна. Сестра Сюзан, кажете ми истината!

— Казах ви я.

— Аз ще изляза, но се пазете от моето връщане… Сега сядам и ви давам още малко време, за да решите… Вашите писания, ако съществуват…

— Те не са вече у мен.

— Тогава се закълнете, че на тях е била написана само вашата изповед.

— Не бих могла да го сторя…

Тя замълча за миг, след това излезе и се върна с четири от своите фаворитки. Изглеждаха обезумели и ожесточени. Хвърлих се в краката им, молех ги за милост. Те крещяха едновременно:

— Никаква милост, госпожо, не се оставяйте да ви трогне: или да даде документите, или да върви в подземието!

Целувах краката ту на едната, ту на другата, назовавах ги една след друга с имената им:

— Сестра Агнес, сестра Жюли, какво съм ви сторила? Защо насъсквате игуменката против мен? Така ли постъпвах аз? Колко пъти съм се застъпвала за вас? Не си спомняте вече. И вие бяхте сгрешили, а аз не съм извършила нищо.

Игуменката стоеше неподвижна, гледаше ме и казваше:

— Дай изписаните листа, нещастнице, или разкрий какво съдържат!

— Госпожо, не я разпитвайте повече. Вие сте прекалено добра, но не я познавате. Тя е непокорна и при нея могат да подействуват само крайните средства. Тя самата ви принуждава на това, толкова по-зле за нея.

— Скъпа майко — уверявах аз, — не съм направила нищо, което може да оскърби бога или човеците, кълна ви се.

— Аз искам от вас друга клетва.

— Тя може да е писала против вас, против нас някакво донесение до главния викарий, до архиепископа. Един бог знае как е описала реда в нашия манастир; злото лесно се вярва. Госпожо, трябва да се справите с това долно същество, ако не искате да ни разиграва.

Игуменката прибави:

— Сестра Сюзан, вижте…

Аз станах рязко и й казах:

— Госпожо, видях всичко; чувствувам, че се погубвам, но час по-рано или час по-късно — не си струва да се мисли за това. Правете с мен каквото искате. Послушайте тяхната ярост, доведете докрай своята несправедливост…

B същия момент аз им протегнах ръцете си. Нейните другарки ги грабнаха, смъкнаха булото ми, разсъблякоха ме без всякакъв срам. На гърдите ми намериха верижка с мъничък портрет на бившата игуменка; взеха ми го веднага. Молих ги да ми позволят да го целуна още веднъж — отказаха. Наметнаха ми една риза, събуха ми чорапите, метнаха ми един чувал и ме поведоха гологлава и боса през коридорите. Аз виках, молех за помощ, но те бяха ударили камбаната, за да предупредят, че никой не бива да излиза. Аз призовавах небето, падах на земята и те ме влачеха. Когато стигнахме долу в началото на стълбата, ръцете и краката ми бяха разкървавени, а бедрата ми натъртени. Бях в такова състояние, че можех да трогна и железни сърца. Сестрите обаче отвориха с големи ключове вратата на някакво малко и тъмно подземно помещение и ме хвърлиха върху една рогозка, полуизгнила от влагата. Там намерих парче черен хляб, кана с вода и някои необходими груби съдове. Навитият край на рогозката трябваше да служи за възглавница. Върху каменен блок стоеше череп, до него — дървено разпятие. Първата ми мисъл бе да се самоубия. Притиснах гърлото си с ръце, разкъсах дрехата си със зъби, крещях неистово, ревях като див звяр, удрях главата си в стените, цялата потънах в кръв; правех всичко, за да се погубя, но скоро силите ме напуснаха. Тук прекарах три дни: мислех, че са ме оставили за цял живот. Всяка заран една от моите мъчителки идваше и ми казваше: