Дьони Дидро - Монахинята

— Покорете се на нашата игуменка и ще излезете оттук.

— Нищо не съм направила и не зная какво искате от мен; ах, сестра Клеман, има господ…

На третия ден към девет часа вечерта отвориха вратата. Бяха същите монахини, които ме доведоха тук. След като възхвалиха добротата на нашата игуменка, те ми съобщиха, че тя ми прощава и щели да ме пуснат на свобода.

— Много късно — казах аз. — Оставете ме тук, тук искам да умра.

Те обаче ме изправиха и ме повлякоха навън. Отведоха ме в моята килия, където ме чакаше игуменката.

— Посъветвах се с бога върху вашата съдба и той трогна сърцето ми. Той иска да проявя милост към вас и аз му се покорявам. Застанете на колене и поискайте прошка от него.

Аз коленичих и казах:

— Господи, простете ми грешките, които съм сторила, така както на кръста поискахте прошка за мен.

— Каква гордост! — извикаха те. — Тя сравнява себе си с Исус Христос, а нас — с евреите, които го разпънаха.

— Не гледайте мен — отговорих аз, — а погледнете себе си и преценете…

— Това не е всичко — каза игуменката. — Закълнете се в името на светото послушание, че никога няма да говорите за това, което се случи.

— Значи, това, което сторихте, е много лошо, щом искате да се закълна, че ще мълча? Никой освен вашата съвест не ще го узнае, кълна ви се.

— Заклевате ли се?

— Да, заклевам се.

След това те съблякоха от мен дрехите, които ми бяха дали, и ме оставаха да облека отново старите си дрехи.

Бяха съвсем пронизани от влагата; състоянието ми беше тежко; цялото тяло бе изранено; от няколко дни бях поела само няколко капки вода и мъничко хляб. Мислех си, че това ще бъде последното ми мъчение. Но краткотрайното въздействие на тези силни разтърсвания показва колко силна е природата при младите хора. Аз бързо се възстанових и когато се появих отново, цялата общност беше убедена, че съм била болна. Поех отново задълженията си в манастира и заех мястото си в черквата. Не бях забравила своите писания, нито сестрата, на която ги бях поверила. Сигурна бях, че тя не е злоупотребила с моето доверие, но че пазенето им й е струвало доста тревоги. Няколко дни след излизането ми от затвора, в същия момент, в който й ги бях предала, тоест когато коленичим и навели дълбоко глави, изчезваме в своите дрехи, почувствувах, че някой подръпва леко расото ми; протегнах ръка и ми предадоха една записчица със следните думи: „Колко много се безпокоих за вас! А какво трябва да направя с онези страшни книжа?“ След като прочетох бележчицата, аз я направих на топче и я глътнах. Всичко това ставаше в началото на Великите пости. Наближаваше времето, когато любопитството да чуят нашата служба привличаше в „Лоншан“ всякакви добри и лоши компании от Париж. Аз имах много красив глас. Той се беше запазил почти невредим. В манастирите са особено внимателни и към най-малките изгоди. Започнаха да ме щадят, дадоха ми малко повече свобода; сестрите, които учех да пеят, можеха да общуват с мен, без това да има някакви последици за тях. Онази, на която бях поверила своите писания, беше между тях. В часовете на почивка, които прекарвахме в градината, аз се отклонявах с нея и я карах да пее. И веднъж, докато тя пееше, аз й казах:

— Вие познавате много хора, аз не познавам никого. Не бих искала да се компрометирате; бих предпочела да умра тук, отколкото да ви изложа на подозрението, че сте ми услужили. Приятелко, вие ще бъдете загубена, знам това, а аз няма да се спася; но дори вашата гибел да ме спаси, не бих искала да получа избавлението си на тази цена.

— Да оставим това. За какво става дума?

— Въпросът е този документ да бъде предаден от сигурна ръка на някой добър адвокат, без той да знае от кой манастир идва, и да получим от него отговор, който ще ми предадете в черквата или на друго място.

— Щом става дума за това, какво направихте с моята записка?

— Бъдете спокойна, глътнах я.

— Вие също бъдете спокойна, ще помисля за вашия случай.

Забележете, господине, че аз пеех, докато тя ми говореше, че тя пееше, докато аз й отговарях, и че нашият разговор бе прекъсван от общи песнопения. „Тази млада жена, господине, е още в манастира; нейното щастие е във ваши ръце. Ако случайно се разкрие онова, което тя направи за мен, няма мъчения, на които да не я подложат. Не бих искала аз да й отворя с ръцете си вратата на подземие, предпочитам сама да вляза в него. Така че, господине, изгорете тези писма. Като изключвам интереса, който така благосклонно проявявате към моята съдба, те не съдържат нищо ценно, за което да бъдат запазени.“ (Така ви писах тогава, но, уви, тя вече не съществува и аз останах сама…)