Дьони Дидро - Монахинята

— Не. Отворих пакета, който ми дадохте, защото на него нямаше адрес, и помислих, че е предназначен за мен, но още при първите редове разбрах, че съм се излъгала, и не четох по-нататък. Колко добре направихте, че ми го предадохте! Миг по-късно, и щяха да го намерят у вас… Но часът на нашите молитви е към своя край, нека се поклоним отново; нека онези, които ще дойдат след нас, ни намерят в онова положение, в което трябва да бъдем. Помолете бога да ви прати просветление и да ви ръководи. Аз ще присъединя своята молитва и своите въздишки към вашите.

Беше ми поолекнало на душата. Моята другарка се молеше изправена, а аз паднах ничком; челото ми опираше в последното стъпало на олтара, ръцете ми бяха протегнати върху горните стъпала. Мисля, че никога не бях призовавала бога с повече упование и вяра. Сърцето ми биеше силно, забравих за миг всичко, което ме заобикаля. Не зная колко време останах в това положение, нито колко време бях стояла още, но съм представлявала много трогателна гледка за другарката си и за двете монахини, дошли да ни сменят. Изправих се с мисълта, че съм сама; лъжех се. Те и трите стояха зад мен прави и облени в сълзи; не бяха посмели да ме прекъснат; чакаха да изляза сама от това състояние на унес и всеотдайност, в което ме бяха заварили. Когато се обърнах назад, в лицето ми, изглежда, е имало нещо внушително, ако съдя по ефекта, който произведе върху тях, и по онова, което те прибавиха. Те казаха, че съм приличала на нашата стара игуменка в моментите, когато тя ни успокояваше, и че видът ми предизвикал у тях същата тръпка. Ако бях склонна към лицемерие и фанатизъм и ако исках да играя известна роля в манастира, сигурна съм, че можех да успея. Душата ми лесно пламва, екзалтира се, трогва се.

Старата добра игуменка много пъти ми бе казвала, целувайки ме, че никой друг не би обичал бога като мен, че аз имам сърце от плът, докато другите имали сърце от камък. Едно е сигурно — аз с изключителна лекота споделях нейния екстаз и при молитвите, които тя произнасяше на висок глас, понякога ми се случваше да взема думата, да продължа нишката на нейните мисли и да попадна, сякаш под вдъхновение, на част от онова, което тя самата би казала. Другите слушаха мълчаливо или я следваха; аз я прекъсвах или я изпреварвах, или говорех успоредно с нея. Запазвах много дълго полученото впечатление и очевидно имах нужда да й върна нещо от това, което тя ми бе предала. Защото, докато у всички други се забелязваше, че те бяха разговаряли с нея, при нея ясно личеше, че тя бе разговаряла с мен. Но какво значение има всичко това, ако човек няма призвание?… Нашият час бе изтекъл и ние отстъпихме мястото на двете сестри, които идваха след нас. Преди да се разделим, ние с моята млада другарка се целунахме много нежно.

Сцената пред олтара се разчу и нашумя в целия манастир. Прибавете към това успеха на нашата служба от Разпети петък: аз пях, свирих на орган, присъствуващите ми ръкопляскаха. О, лекомислени монахини! От мен не се искаше да направя почти нищо, за да се сдобря с цялата общност. Те ме потърсиха първи начело с игуменката. Някои от гостите пожелаха да се запознаят с мен. Това се съгласуваше твърде добре с моя план, за да откажа. Запознах се с г-н първия председател, с г-жа дьо Субиз и маса почтени хора, монаси, свещеници, военни, висши държавни служители, набожни жени, светски дами — и сред всички тях — с група вятърничави млади хора, наричани от вас червени токове, които аз бързо отпратих. Поддържах само такива познанства, срещу които не можеха да имат никакви възражения. Останалите отстъпвах на онези наши монахини, които не бяха така придирчиви.

Забравих да ви кажа, че първата проява на доброта спрямо мен беше връщането ми в старата ми килия. Аз се осмелих да поискам обратно малкия портрет на предишната ни игуменка, а те нямаха смелост да ми откажат. Той отново зае мястото си върху моето сърце и ще остане там, докато съм жива. Всяка сутрин първото ми движение бе да извися душата си към бога, а второто — да целуна този портрет. Когато искам да се моля и чувствувам хлад в душата си, аз го откачвам от врата си, поставям го пред себе си, гледам го и той ме вдъхновява. Жалко е наистина, че ние не познаваме светите хора, чиито образи са изложени пред нас за поклонение; те биха ни направили далеч по-друго впечатление и не бихме стояли в краката им или пред тях така студени, както става сега.

Получих отговор на своето изложение. Идваше от някой си г-н Манури и не беше нито благоприятен, нито неблагоприятен. Преди да се произнесе върху този случай, искаше голям брой пояснения, които не можех да задоволя, без да се срещна с него. Това ме накара да съобщя името си и да поканя г-н Манури да ме посети в „Лоншан“. Тези господа трудно се размърдват; въпреки това той дойде. Разговаряхме надълго; споразумяхме се да кореспондираме, за да може той да ми съобщава своите искания, а аз да му изпращам отговорите си. Аз от своя страна използувах времето, което той посвещаваше на моя случай, за да предразполагам умовете, да предизвиквам интерес към участта си и да си спечеля покровители. Открих коя съм, разказах за своето поведение в първия манастир, където бях настанена, всичко, което бях изстрадала при домашните си, мъките, на които бях подложена в манастира, моя протест в „Сент-Мари“, пребиваването ми в „Лоншан“, покалугеряването ми, жестокостта, с която се отнасяха към мен, откак бях дала обет. Всички ме окайваха, всички предлагаха да ми помогнат. Добрата воля, която проявяваха към мен, аз реших да използувам тогава, когато ми потрябва, без да давам засега повече обяснения. В манастира не знаеха нищо. Бях получила от Рим разрешение да се отрека от дадения обет. Всеки момент щяхме да пристъпим към дело, а около мен всички бяха съвсем спокойни. И затова оставям сам да си представите изненадата на моята игуменка, когато от името на сестра Мари-Сюзан Симонен й бе връчен акт с отказ от дадения обет и искане да напусне манастира, да се откаже от монашеската дреха и да разполага със себе си както намери за добре.