Дьони Дидро - Монахинята

— Нима духът изкусител, който непрекъснато витае край нас и се стреми да ни погуби, е използувал прекалено голямата свобода, която ви бе дадена напоследък, за да ви внуши някои пагубни наклонности?

— Не, госпожо. Вие знаете, че аз не се кълна напразно. Заявявам пред бога, че сърцето ми е чисто и никога в него не е имало ни едно срамно чувство.

— Това е непонятно.

— И въпреки всичко, госпожо, няма нищо по-лесно за разбиране. Всеки си има характер, характер имам и аз. Вие обичате манастирския живот, а аз го мразя; бог ви е благословил да носите с радост монашеското звание, а мене — не; вие бихте се загубили в света и тук осигурявате своето спасение; аз бих се погубила тук и се надявам да намеря спасение в обществото; аз съм и ще бъда лоша монахиня.

— Но защо? Вие по-добре от всички изпълнявате своите задължения.

— Но с мъка и без желание.

— Толкова по-голяма е вашата заслуга.

— Аз най-добре зная какво заслужавам и съм принудена да си призная, че срещу своето пълно покорство не заслужавам нищо. На мен ми омръзна да бъда двулична. Когато върша онова, което спасява другите, аз ненавиждам себе си и се обричам на вечна мъка в ада. С една дума, госпожо, за истински монахини признавам само онези, които стоят тук, защото обичат отшелничеството, и биха останали дори ако не ги задържаха нито манастирските стени, нито решетките. Аз далеч не съм като тях: тялото ми е тук, но сърцето ми не е; то е навън. И ако трябваше да избирам между смъртта и доживотния затвор тук, бих умряла без колебание. Такива са моите чувства.

— Как! Нима вие ще оставите без всякакво съжаление булото, монашеските дрехи, които ви посветиха на Исуса Христа?

— Да, госпожо, защото ги облякох, без да мисля и без да бъда свободна.

Отговарях много сдържано, защото всъщност сърцето ми внушаваше друго; то ми казваше: „О, защо не е настъпил мигът, когато ще мога да ги разкъсам и да ги хвърля далеч от себе си!…“

Моят отговор я смути. Тя побледня, опита се да каже още нещо, но устните й трепереха; всъщност не знаеше какво още има да ми казва. Аз крачех напред-назад из килията си и тя се провикна:

— Господи! Какво ще кажат нашите сестри? О, Исусе, хвърлете върху нея милостив поглед! Сестра Сюзан!

— Госпожо?

— Значи, решението ви е окончателно? Искате да ни опозорите, да направите и себе си, и нас плячка на обществената мълва, да се погубите!

— Искам да изляза оттук.

— Но ако вие не харесвате манастира ни, тогава…

— И манастира, и положението си, и обета. Не искам да бъда затворена нито тук, нито където и да било другаде.

— Дете мое, вие сте обладана от дявола. Той ви кара да се бунтувате, да приказвате, да изпадате в изстъпление. Това е истината. Вижте се на какво приличате!

Погледнах се и видях, че дрехата ми е в безпорядък, че нагръдникът ми се е извъртял обратно, а булото се е смъкнало на раменете ми. Дотегнали ми бяха думите на тази лоша игуменка, която говореше с мен сладникаво и фалшиво, и й казах с неприязън:

— Не, госпожо, не, аз не искам повече тези дрехи, не ги искам…

Говорейки така, аз се опитвах да оправя своето було, но ръцете ми трепереха и колкото повече се мъчех да го наместя, толкова повече го омотавах. Загубила търпение, аз го хванах грубо, издърпах го, хвърлих го на пода и застанах срещу игуменката разчорлена, само с една препасана през челото лента. Тя не знаеше дали трябва да остане, или да си върви, разхождаше се из килията, като повтаряше:

— Исусе! Тя е обладана от дявола; това е истината, тя е обладана от дявола…

И лицемерната жена се кръстеше, държейки в ръка кръстчето на своята молитвена броеница.

Скоро дойдох на себе си. Почувствувах колко неприлично е моето положение и колко непредпазливи са моите думи, пооправих се, доколкото можах, взех от земята булото и го поставих отново на главата си; след това се обърнах към нея и й казах:

— Госпожо, не съм нито луда, нито обладана от дявола; срамувам се за своята невъздържаност и моля да ме извините, но по нея вие можете да съдите колко малко ми подхожда животът в манастира и колко справедливо е моето желание да се измъкна от него, ако мога.

Без да ме чува, тя повтаряше:

— Какво ще кажат хората! Какво ще кажат нашите сестри!

— Госпожо, искате ли да избегнете скандала? Има начин. Аз не претендирам за дадената на манастира сума, искам само свободата си. Не казвам, че трябва да ми отворите вратите на манастира, но погрижете се днес или утре, или вдругиден те да не бъдат много строго охранявани, а моето бягство да забележите колкото се може по-късно…