Дьони Дидро - Монахинята

— Още…

Отдалечих се още.

— Какво искате?

— Тъй като нито бог, нито хората са ме осъдили на смърт, аз искам, госпожо, да наредите да ми се даде възможност да живея.

— Да живеете! — каза тя и повтори думите на готвачката: — Нима вие сте достойна да живеете?

— Единствен бог знае дали съм достойна, или не; но аз ви предупреждавам, че ако все така отказват да ми дават храна, ще бъда принудена да се оплача на онези, които приеха да бъдат мои покровители. Аз съм тук временно, докато съдбата ми бъде решена.

— Вървете си и не ме осквернявайте със своя поглед. Ще направя необходимото…

Аз си отидох, а тя затвори грубо вратата след мен. Изглежда, даде някакви нареждания, но мен продължаваха да ме обслужват все така лошо. Смятаха за заслуга да не я слушат. Подхвърляха ми най-груби храни, при това ги разваляха с пепел и с всякакви мръсотии.

Ето как живеех, докато продължаваше моят процес. Не ми забраниха изцяло достъпа до приемната. Не можеха да ме лишат от свободата да разговарям със своите съдии и с адвоката си, макар че той на няколко пъти бе принуден да прибягва до заплаха, за да му позволят да ме види. В такива случаи една сестра ме придружаваше. Тя се оплакваше, ако говорех тихо, губеше търпение, когато се задържах по-дълго; прекъсваше ме, опровергаваше ме, противоречеше ми, повтаряше пред игуменката всичко, което бях казала, преиначаваше го, извращаваше думите ми, измисляше дори неща, които не бях казала, знам ли? Стигнаха дотам, че ме окрадоха, взеха ми столовете, покривките, дюшека. Не ми даваха бельо за леглото. Дрехите ми се бяха скъсали, останала бях, кажи-речи, без чорапи и без обувки. С мъка изпросвах вода; много пъти бях принудена сама да си я вадя от кладенеца, същия кладенец, за който ви говорих вече. Счупиха съдовете, които употребявах: принудена бях да пия направо от кофата, която изтеглях от кладенеца, и не можех да си отнеса вода в килията. Ако ми се случеше да мина под някои прозорци, трябваше да бягам, защото от килиите хвърляха върху мен нечистотии. Няколко сестри ме заплюха в лицето. Бях станала отвратително мръсна. Забраниха ми да ходя на изповед, защото се бояха, че мога да се оплача на нашите духовни ръководители.

На един голям празник — беше, струва ми се, Възнесение господне, заключиха килията ми и аз не можах да отида на литургия. Може би вече нямаше да присъствувам на черковна служба, ако не бе посещението на г-н Манури, комуто казали най-напред, че не знаят какво е станало с мен, после, че напоследък не са ме виждали, че не изпълнявам ни едно от християнските си задължения. Аз бях успяла обаче с много усилия да изкъртя ключалката и да отида в притвора пред вратата за хора. Намерих я заключена, както се случваше винаги когато не идвах между първите. Легнах на земята, опряла главата и гърба си на една от стените, с кръстосани на гърдите ръце. Тялото ми заграждаше пътя. Когато службата свърши и монахините трябваше да излязат, първата се стъписа и спря; другите се изправиха зад нея. Игуменката се сети какво е станало и каза:

— Стъпвайте върху нея, това е само един труп.

Някои от монахините се подчиниха и ме стъпкаха с крака. Други се оказаха не дотам безчовечни, но никоя не посмя да ми протегне ръка, за да стана. По време на моето отсъствие бяха махнали от килията ми стола, на който коленичех, за да се моля, портрета на нашата осиновителка, другите картини с религиозно съдържание, разпятието. Остана ми само кръстчето, което висеше на моята молитвена броеница, но скоро ми взеха и нея. Така че аз живеех между четири голи стени в една стая без врата, без стол, права или легнала върху един сламеник, без никакъв, дори най-необходим съд, принудена да излизам нощем, за да задоволявам естествените си нужди, а на заранта ме обвиняваха, че съм смущавала спокойствието на другите, че бродя и подлудявам. Тъй като моята килия не можеше вече да се затваря, нощем нахлуваха шумно в нея, крещяха, раздърпваха леглото ми, трошаха прозорците, правеха всичко, за да ме плашат. Шумът стигаше до горния етаж, чуваше се и на долния етаж. Онези, които не участваха в този заговор, казваха, че в стаята ми ставали странни неща — те чували злокобни гласове, писъци, дрънчене на вериги. Разправяха, че съм разговаряла с привидения и със зли духове, че навярно съм влязла в съдружие с дявола и че всички трябвало незабавно да напуснат моя коридор.

В манастирските общности има доста простовати сестри, даже повечето са такива. Те именно вярваха всичко, което им се кажеше, не смееха да минат край моята врата, в тяхното разстроено въображение аз бях отвратителна. Когато ме срещаха, те се кръстеха и бягаха, викайки: „Махни се, сатана! Господи, помогни ми!“ Една от най-младите стоеше в дъното на коридора. Аз вървях към нея и тя не можеше да ме избегне. Обхвана я див ужас. Най-напред изви лице към стената, мърморейки с разтреперан глас: