Дьони Дидро - Монахинята

— Няма как да избегнете страданията; вие ще ги имате и би трябвало да сте подготвена за това. Необходимо е да се въоръжите с търпение, да се крепите с надеждата, че те ще свършат. Що се отнася до подземната килия, обещавам ви, че никога няма да влезете там, това е моя грижа…

И действително след няколко дни той донесе на игуменката заповед да ме пуска в приемната винаги когато ме потърсят.

На следващия ден, след черковната служба, всички монахини отново бяха поканени да се молят за мен. Молиха се наум и изпяха тихо същия химн. Същата церемония се повтори и на третия ден с тази единствена разлика, че ми наредиха да застана права насред черквата и казаха молитвите, които се четат на агонизиращите, и литаниите, завършващи с думите „Ora pro ea“ 5 5 Моли се за нея (лат.). — Б.пр. . На четвъртия ден последва нелепо представление, което ясно разкриваше странния характер на игуменката. В края на черковната служба ме накараха да легна в един ковчег в средата на черквата. Край мен поставиха свещници, съд със светена вода, покриха ме със саван и ме опяха като на погребение, след което всяка монахиня на излизане пръскаше върху мен светена вода с думите: „Requiescat in pace“ 6 6 Нека почива в мир (лат.). — Б.пр. . Човек трябва да разбира езика на манастирите, за да вникне в заплахата, която съдържат тези три думи. Две монахини вдигнаха савана, угасиха свещите и ме оставиха в ковчега, мокра до кости от светената вода, с която така хитро ме бяха облели. Дрехите изсъхнаха на мен; аз нямах с какво да се преоблека.

Това изпитание бе последвано от друго. Събра се цялата общност, обявена бях за еретичка, постъпката ми бе окачествена като богохулство. Под страх, че ще нарушат обета за послушание, на всички монахини беше забранено да говорят с мен, да ми помагат, да се доближават до мен и дори да докосват предметите, които са ми служили. Тези нареждания се изпълняваха много строго. Нашите коридори са тесни, на места двама души трудно се разминават. Ако аз вървях по коридора и срещу мен се зададеше друга монахиня, тя или се връщаше, или се притискаше плътно до стената, придържайки с ръка дрехите и булото си, за да не се допрат до мен. Ако трябваше да вземат нещо от мен, аз го оставях на земята, а те го поемаха с парцал. Ако трябваше да ми дадат нещо, те ми го хвърляха. Ако някоя за нещастие се бе докоснала до мен, тя считаше себе си за омърсена, отиваше да се изповяда, а след това искаше опрощение от игуменката. Казват, че ласкателството било долно и подло; то е още по-жестоко и изобретателно, когато си поставя за цел да се харесва, като унижава някого. Колко често съм си спомняла думите на моята блаженопочивша игуменка дьо Мони: „Между всичките тези същества, които виждате край мен така доверчиви, така невинни, така кротки, почти няма, дете мое, да, почти няма такава, която аз да не мога да превърна в хищен звяр. Странна метаморфоза, към която човек е толкова по-склонен, колкото по-млад е влязъл в манастирската килия и колкото по-малко познава външния свят. Моите думи ви учудват. Дано даде бог никога да не изпитате колко са верни. Сестра Сюзан, добра монахиня е само онази, която идва в манастира, за да изкупи някакъв голям грях.“

Лишиха ме от всякаква работа. В черквата местата край мене оставаха пусти. В трапезарията бях сама на масата; не ми сервираха нищо. Принудена бях да отивам сама в кухнята, за да си искам порцията. Първия път сестрата-готвачка извика:

— Не влизайте, отдалечете се…

Аз се подчиних.

— Какво искате? — попита тя.

— Да ям.

— Да ядете! Вие не сте достойна да живеете…

Понякога се връщах и през целия ден не хапвах нищо. Понякога настоявах и тогава поставяха на прага храни, които биха се срамували да подхвърлят и на животните. Аз ги събирах с плач и си отивах. Ако се случеше да стигна последна в притвора, намирах вратата за хора заключена. Тогава коленичех пред нея и там дочаквах края на службата. Ако молитвата се извършваше в градината, аз се връщах в килията си. Силите ми отслабваха, защото ядях малко, при това храната, която поемах, бе много лоша, но най-много ме изтощаваше мъката, която ми причиняваха тези непрекъснати прояви на безчовечност. Разбрах, че ако продължа да страдам, без да се оплаквам, няма да доживея края на своя процес. Затова реших да говоря с игуменката. Макар и полумъртва от страх, почуках на вратата й. Тя отвори. Като ме видя, отстъпи няколко крачки назад, викайки:

— Богохулнице, отдалечете се!

Аз се отдалечих.