Дьони Дидро - Монахинята

— Господи, Господи! Исусе! Света дево!…

Аз обаче продължавах да я приближавам. Когато усети, че съм близо до нея, тя закри лицето си с ръце от страх да не ме гледа, спусна се към мене, хвърли се в обятията ми и закрещя:

— Помощ! Помощ! Милост! Аз съм загубена! Сестра Сюзан, не ми причинявайте никакво зло! Сестра Сюзан, имайте милост към мене…

При тези думи тя падна полумъртва на плочите. На нейните викове дотичаха другите, отнесоха я и аз не бих могла да ви опиша как този случай беше преиначен. От него направиха възможната най-криминална история: казаха, че в мен се бил вселил демонът на греха. Обвиниха ме в намерения, в действия, които аз не смея да назова, в странни желания, с които обясниха раздърпания вид на младата монахиня. Аз наистина не съм мъж и не зная какво може да се измисли за една жена, когато е с друга жена, а още по-малко за сама жена. Все пак, тъй като леглото ми беше без завеси и в стаята ми влизаха, когато си поискат, какво да ви кажа господине? Въпреки цялата си външна сдържаност, смирени погледи и непорочни изрази тези жени трябва да са имали доста порочни сърца. Те знаеха например, че една жена може сама да извършва неприлични неща, а аз не знаех и затова никога не можах да разбера докрай това, в което ме обвиняваха. Те се изразяваха така неясно, че аз никога не знаех какво да им отговоря.

Разказът ми няма да свърши, ако реша да описвам техните преследвания с всичките им подробности. О, господине, ако имате деца, нека моята съдба ви покаже каква участ ще им подготвите, ако се съгласите те да приемат духовно звание, без да са дали доказателства за много силно и решително проявено призвание. Колко несправедливи са хората! Позволяват на едно дете да разполага със свободата си в една възраст, когато не му е разрешено да похарчи дори едно екю. По-добре убийте дъщеря си, вместо да я затваряте насила в манастир. Да, убийте я. Колко пъти съм съжалявала, че майка ми не ме задушила при самото ми раждане; това нямаше да е така жестоко. Ще повярвате ли, че ми взеха молитвеника и ми забраниха да се моля на бога! Естествено не им се подчиних. Уви, това бе едничкото ми утешение. Вдигах ръце към небето, надавах викове и се надявах, че единственото същество, което вижда цялата ми трагедия, ги чува. Подслушваха на вратата ми и веднъж, когато с разбито сърце призовах бога, някой каза:

— Напразно викате бога, за вас вече няма бог. Умрете в отчаяние, обречена на вечни мъки…

Други прибавиха:

— Така да бъде с вероотстъпницата! Амин!

Ето една черта, която ще ви се стори много по-странна от всички други. Не зная дали това бе злоба или заблуда. Макар да не правех нищо, което да говори за умствено разстройство, а още по-малко за душа, обладана от силите на ада, те разискваха помежду си дали не трябва да изгонят злия дух от мен. С мнозинство на гласовете решиха, че аз съм се отрекла от светото кръщение и от миропомазването, че в мен се е вселил дяволът и той ме гони далеч от черковните служби. Една от монахините прибави, че при някои от молитвите съм скърцала със зъби, че в черквата стена и треперя, че при издигането на светото причастие си кърша ръцете. Друга — че съм газела с крак Христовото разпятие, не съм носела вече молитвената броеница (която ми бяха откраднали) и съм произнасяла богохулства, които не смея да повторя пред вас. Всички бяха съгласни, че с мен става нещо неестествено, за което трябвало да бъде предупреден главният викарий; така и сториха.

Главен викарий беше някой си г-н Ебер, възрастен и опитен човек, рязък, но справедлив и просветен. Описаха му подробно целия безпорядък, създаден в манастира, а той беше наистина голям, и ако аз бях причината, това всъщност бе една твърде невинна причина. Досещате се сам, че в писмото, изпратено до него, не бяха пропуснали да опишат моите нощни излизания, отсъствията ми от хора, шума и тропането в моята килия, какво една чула, а друга видяла, моето отвращение към светите неща, богохулствата, които съм изричала, порочните действия, които ми приписваха. Що се отнася до случая с младата монахиня — от него направиха каквото пожелаха. Обвиненията бяха така силни и така многобройни, че въпреки своя здрав разум господин Ебер не можеше да ги отхвърли и да не повярва в голяма част от казаното. Случаят му се стори достатъчно важен, за да го анкетира лично. Той съобщи, че ще дойде и наистина дойде, придружен от двама млади свещеници, акредитирани към неговата личност, които му помагаха в изпълнението на трудните му функции.