Дьони Дидро - Монахинята

— Станете… Застанете на колене и отдайте душата си на бога.

— Госпожо, преди да се покоря на вашето желание, мога ли да ви попитам какво ще стане, какво сте решили да правите с мен и какво трябва да искам от бога.

Студена пот обля цялото ми тяло; треперех, чувствувах как коленете ми се подгъват. Гледах ужасена трите злокобни фигури, които я придружаваха. Те стояха прави на една линия една до друга, мрачни, със стиснати устни и затворени очи. Страхът беше разчленил моя въпрос на отделни думи. Съдейки по тяхното мълчание, помислих, че не са ме чули. Повторих последните думи от своя въпрос, защото нямах сили да го кажа целия отново. И тъй промълвих със слаб, угасващ глас:

— Каква милост трябва да поискам от бога?

— Искайте прошка за грешките, сторени през целия си живот. Говорете му така, като че ли ви предстои да се явите пред него.

При тези думи аз помислих, че те са се съвещавали и са решили да се отърват от мене. Бях чувала да казват, че понякога правели така в някои мъжки манастири: съдели, осъждали и изтезавали до смърт. Не вярвах, че в един женски манастир биха могли да стигнат до такова нечовешко съдопроизводство; но там ставаха толкова неща, които аз не бях и подозирала! При мисълта за близката смърт поисках да извикам, но от отворената ми уста не излизаше никакъв звук. Пристъпих към игуменката с протегнати умоляващи ръце, но моето обезсилено тяло се отпусна назад. Паднах, без да се ударя тежко. В такива случаи, когато силите несъзнателно те напускат, ръцете и краката омекват, огъват се някак си под тялото и природата, като не може повече да издържа, сякаш гледа по-меко да те свлече. Загубих съзнание; чувах само как около мен бръмчат далечни и неясни гласове. Дали защото говореха едновременно, или защото ушите ми кънтяха, но аз не различавах нищо друго освен това продължително, неясно бръмчене. Не зная колко време съм останала в това състояние, от което ме измъкна внезапен хлад, който ми причини лека конвулсия и изтръгна от гърдите ми дълбока въздишка. Бях цялата мокра; излели бяха върху мен един голям съд със светена вода и тя се стичаше от дрехите ми на земята. Лежах с цял ръст във водата, извърната на една страна, с опряна в стената глава, полуотворена уста и затворени, полумъртви очи. Опитвах се да ги отворя и да погледна, но имах чувството, че ме заобикаля сгъстен въздух, през който долавях само развети дрехи, за които напразно се мъчех да се заловя. Правех усилие да раздвижа свободната си ръка, исках да я повдигна, но тя беше прекалено тежка. Постепенно голямата слабост взе да намалява; привдигнах се, облегнах гръб о стената; двете ми ръце бяха във водата, главата клюмаше върху гърдите ми, от устата ми се откъсна неясна и накъсана мъчителна въздишка. Онези жени ме гледаха с израз на неизбежност, на неумолимост, който ми отнемаше смелостта да им се моля. Игуменката каза:

— Изправете я на крака.

Хванаха ме за ръцете и ме изправиха. Тя прибави:

— Щом не иска да отдаде душата си на бога, толкова по-зле за нея. Вие знаете какво трябва да правите. Карайте…

Помислих, че с въжетата, които бяха донесли, щяха да ме удушат. Гледах ги, очите ми се изпълниха със сълзи. Поисках да целуна разпятието, отказаха ми. Поисках да целуна въжетата, дадоха ми ги. Наведох се, поех с ръка въжения колан на игуменката и го целунах. Казах:

— Господи, смили се над мен! Господи, смили се над мен! Мили сестри, постарайте се да не страдам много!

И протегнах към тях врата си. Не бих могла да ви кажа какво стана с мен и какво правиха с мен. Едно е сигурно, че онези, които водят на смърт, а аз мислех, че това ме чака, умират преди екзекуцията. Оказах се върху сламеника, който ми служеше за легло, с вързани на гърба ръце, седнала, с голямо желязно разпятие на коленете…

Господин маркизе, аз чувствувам колко болка ви причинявам, но вие пожелахте да узнаете дали поне малко заслужавам състраданието, което очаквам от вас.

Тогава именно почувствувах превъзходството на християнската религия над всички религии в света. Каква дълбока мъдрост има в онова, което сляпата философия нарича „Безумие на разпятието“. При състоянието, в което се намирах, каква полза бих имала от образа на един щастлив и прославен законодател? Аз виждах как невинният Христос, с пронизани от копието гърди, с венец от тръни на челото, с прободени от гвоздей ръце и крака, издъхва сред мъки и си казах: „Ето моя бог, а аз дръзвам да се оплаквам…“ Залових се с цялата си душа за тази мисъл и почувствувах утешението да се възражда в сърцето ми; разбрах суетата на живота и реших, че за мен е голямо щастие да го загубя, преди да съм имала време да натрупам повече грехове. Но, от друга страна, изчислих годините си, установих, че съм едва на деветнадесет, и въздъхнах; бях много слаба, много съкрушена, за да може духът ми да се издигне над ужасите на смъртта. Мисля, че ако бях в цъфтящо здраве, по-смело бих се примирила с нея.