Дьони Дидро - Монахинята

— Не става дума за това. Забранихте ли й да се моли: да или не?

— Забраних й, но…

Тя искаше да продължи.

— Но… — продължи главният викарий — но… Сестра Сюзан, защо сте боса?

— Защото не ми дават нито обувки, нито чорапи.

— Защо вашето бельо и дрехите ви са така нечисти и изпокъсани?

— Защото повече от три месеца ми отказват всякакво бельо и аз съм принудена да спя с дрехите си.

— Защо спите с дрехите си?

— Защото нямам нито завеси на леглото, нито дюшек, нито покривни, нито чаршафи, нито нощно бельо.

— Защо нямате?

— Защото ми го взеха.

— Хранят ли ви?

— Бих искала да го правят.

— Значи, не ви хранят?

Аз замълчах. Той прибави:

— Невероятно е, че към вас са били така жестоки, без да сте сторили някоя грешка, която да го заслужава.

— Моята грешка е, че нямам призвание за монашеството и че искам да се отрека от обета, който не дадох доброволно.

— Законите ще си кажат думата по този въпрос, но каквото и да бъде тяхното решение, вие трябва да изпълнявате задълженията, произтичащи от монашеското ви звание.

— Едва ли някой, господине, изпълнява своите задължения по-точно от мен.

— Вие трябва да споделяте изцяло съдбата на своите другарки.

— Това е единственото, което искам.

— От никого ли не се оплаквате?

— Не, господине, казах ви, не съм дошла да обвинявам, а да се защищавам.

— Идете си.

— Къде трябва да ида, господине?

— В килията си.

Направих няколко крачки, но се върнах и се хвърлих в нозете на игуменката и на архидякона.

— Но какво има? — попита той.

Аз му показах главата си, наранена на няколко места, окървавените си крака, мършавите си ръце, останали само кожа и кости, мръсната, разкъсана дреха и казах:

— Сам виждате!

Аз чувам, господин маркизе, как и вие, и повечето от хората, които ще четат тези спомени, казвате: „Такова натрупване на продължителни и най-различни ужаси! Един безкраен низ от толкова изтънчени жестокости в набожни души! Това е невероятно.“ Съгласна съм, но това е самата истина и нека небето, което призовавам за свидетел, ме съди с цялата си строгост и ме обрече на вечен огън, ако съм позволила на клеветата да хвърли и най-леката сянка върху един само ред от това, което пиша! Макар дълго време да изпитвах сама колко силен остен представлява неприязънта на игуменката за естествената перверзност, особено когато последната може да се представи като заслуга, сама да си ръкопляска и да се хвали със своите издевателства, никога злопаметството не ще ми попречи да бъда справедлива. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че това, което ми се случи, не се бе случвало и може би никога нямаше да се случи. Веднъж (дай боже това да е за пръв и за последен път) провидението, чиито пътища са за нас неведоми, пожела да събере върху главата на една-единствена нещастница всичките жестокости, разпределени по силата на неговите непроницаеми закони върху безброй несретници, минали преди мен или мои бъдещи приемници зад стените на манастира. Аз страдах, много страдах, но участта на моите мъчителки ми се струва и винаги ми се е струвала по-достойна за окайване от моята. Предпочитах, и сега бих предпочела, да умра, отколкото да разменя ролята си с тях. Моите мъки ще свършат, надявам се, благодарение на вашата доброта, а те ще запазят до последния си час спомена, срама и разкаянието за извършеното престъпление. Те вече се самообвиняват, можете да бъдете сигурен в това. Те цял живот ще се самообвиняват и ужасът ще слезе в гроба заедно с тях. Сегашното ми положение обаче, господин маркизе, е за окайване, животът ми тежи. Аз съм жена и духът ми е слаб като у всички жени. Бог може да ме изостави; не чувствувам нито сила, нито смелост да понасям още дълго това, което търпях досега. Господин маркизе, дано никога не се повтори съдбоносният миг. Дори сърцето ви да се къса тогава от разкаяние, дори очите си да изплачете по моята съдба, аз вече не ще мога да изляза от пропастта, която ще остане затворена завинаги върху една отчаяна жена.

— Вървете си — каза архидяконът.

Един от свещениците ми подаде ръка, за да ме изправи, а архидяконът прибави:

— Разпитах ви, а сега ще разпитам нашата игуменка и няма да си отида оттук, докато не бъде възстановен редът.

Аз се оттеглих. Целият манастир бе в тревога; всички монахини стояха на прага на своите килии и разговаряха през коридора. Щом се появих, те се отдръпнаха и вратите се захлопнаха шумно една след друга. Прибрах се в килията си. Коленичих до стената и помолих бога да има предвид умереността, с която бях говорила на архидякона, и да разкрие пред него истината и невинността ми.