Дьони Дидро - Монахинята

Продължавах да се моля, когато в килията ми се появиха архидяконът, двамата му другари и игуменката. Аз ви казах, че живеех без килим, стол, молитвеник, завеси на прозорците, без дюшек, покривки и чаршафи, без никакъв съд, че вратата не се затваряше и на прозорците почти нямаше стъкла. Изправих се. Архидяконът спря рязко и като извърна възмутен поглед към игуменката, каза:

— Какво ще кажете, госпожо?

— Аз не знаех всичко зова — отговори тя.

— Не сте знаели? Лъжете! Нима е имало ден, в който да не сте влизали тук, и нали оттук излязохте, когато дойдохте при мен?… Кажете, сестра Сюзан, днес госпожата не влиза ли тук?

Нищо не отговорих. Той не настоя; но двамата млади свещеници, които стояха с отпуснати ръце, наведени глави и забоден в земята поглед, разкриваха достатъчно ясно своята мъка и своята изненада.

Излязоха всички заедно и аз чух как архидяконът казва в коридора на игуменката:

— Вие сте недостойна за службата, която заемате. Заслужавате да бъдете сменена. Аз ще подам оплакване до архиепископа. И цялото това безобразие да бъде поправено, преди да съм напуснал манастира.

Той продължи да върви, като поклащаше глава.

— Това е чудовищно. Християнки! Монахини! Човешки същества! Това е чудовищно!

От този момент аз не чух вече да се говори за нищо, но ми дадоха бельо, други дрехи, завеси, чаршафи, покривки, съдове; върнаха ми молитвеника, другите ми религиозни книги, молитвената броеница, разпятието. Поставиха стъкла — с една дума, направиха всичко, което ме връщаше към нормалното положение на монахините. Разрешено ми бе също така да посещавам приемната, но само във връзка с личните ми дела.

Те вървяха зле. Господин Манури публикува един първи документ, който не направи особено впечатление. Той бе съставен прекалено остроумно, не достатъчно патетично и почти не съдържаше доводи. Не бива да се обвинява изцяло този ловък адвокат. Аз не исках в никакъв случай той да засегне доброто име на моите родители; исках да пощади черквата и особено манастира, в който бях настанена; не исках да обрисува с прекалено черни краски зетьовете и сестрите ми. В своя защита имах само първия си протест, тържествен наистина, но направен в друг манастир и неподновен след това. Когато поставяш такива тесни граници на своята защита и имаш срещу себе си хора, нестеснявани от нищо в своите нападки, погазили и правдата, и неправдата, хора, които с еднакво безсрамие твърдят и отричат и не се червят нито от лъжливите обвинения, нито от подозренията, нито от злословията, нито от клеветите — при такова положение е много трудно да спечелиш. Особено в съдилища, където рутината и отегчението почти не дават възможност да се проучат по-внимателно най-важните дела, където политическият деец винаги гледа с лошо око на протести от рода на моя. Той се страхува, че успехът на една монахиня, която се отрича от дадения обет, ще стане причина безброй други да направят същото. Хората имат тайното чувство, че ако се съгласят вратите на тези затвори да се отворят пред една само нещастница, тълпата би нахлула и би се опитала да ги разбие със сила. Затова те се стараят да ни обезсърчат и да ни накарат да се примирим със съдбата си, като ни отнемат надеждата за някаква възможна промяна. Струва ми се обаче, че в една добре управлявана страна би трябвало да става точно обратното. Приемането на монашеския сан да става трудно, а напускането му — лесно. И защо този казус да не бъде прибавен към толкова други, при които най-малкото нарушение на формалностите анулира една процедура, дори ако тя е правилно водена? Нима манастирите са така жизненоважни за общото устройство на една държава? Нима Христа е създал монасите и монахините? Нима черквата не би могла да съществува без тях? Нима на съпруга 7 7 Монахинята, давайки обет за целомъдрие, става съпруга на Христа — Б.пр. са нужни толкова много луди девици, а на човешкия род толкова жертви? Нима хората никога няма да почувствуват, че е необходимо да се стесни входът за тези бездни, в които ще се погубват бъдещите поколения? Всички шаблонни молитви, които се повтарят там, не струват колкото лептата, дадена от сърце на един бедняк! Нима бог, който е създал човека, за да живее в общество, одобрява това бягство от обществото? Бог, който го е създал така непостоянен, крехък, може ли да разрешава дързостта на неговото самообричане за цял живот? Нима този обет, който влиза в разрез с общата нагласа на природата, може да бъде спазван добре, освен от някои зле устроени същества, в които кълновете на страстта са повехнали и които с право бихме могли да наречем изверги, ако нашите знания ни позволяваха да опознаем така лесно и добре вътрешното устройство на човека, както знаем външната му форма? Нима всички тези мрачни церемонии, които се изпълняват при вземане на монашеското расо, когато един мъж или една жена биват обричани на манастирски живот и на нещастие, могат да спрат животинските функции? В условията на манастирската тишина, принудата и безделието те не се ли пробуждат със сила, непозната за хората в обществото, чието внимание отвличат безброй други неща? Къде другаде можете да видите мозъци, обладани изцяло от нечисти видения, които ги преследват и ги измъчват? Къде другаде ще срещнете тази дълбока отегченост, бледина, слабост, всички тези признаци на изтляващата и чезнеща човешка природа? Къде другаде нощите биват смущавани от стенания, дните напоени със сълзи, проливани без причина, и предшествувани от меланхолия, която човек не знае с какво да обясни? Къде другаде природата, разбунтувана срещу принудата, за която не е създадена, руши препятствията, които издигат пред нея, започва да беснее, разстройва животинското начало до такава степен, че за него вече няма лек? Къде другаде тъгата и лошото настроение унищожават всички социални качества? Къде другаде няма ни баща, ни майка, ни братя, ни сестри, ни роднини, ни приятели? Къде другаде човекът, който гледа на себе си като на мимолетно и преходно същество, ще се отнася към най-нежните връзки на този свят безучастно, както пътникът — към случайно срещнатите предмети? Къде другаде обитават постоянната несигурност и притеснение, отвращението, истерията? Къде е мястото на деспотизма и на робството? Къде омразите не стихват? Къде страстите тлеят, подхранвани в тишината? Къде обитават жестокостта и любопитството? „Ние не знаем историята на тия приюти — казваше след това г-н Манури в своята пледоария, — не я знаем.“ На друго място той прибавяше: „Да се обречеш на бедност, значи да се закълнеш, че ще бъдеш мързелив и крадлив. Да се обречеш на целомъдрие, значи да обещаеш на бога, че ще нарушаваш непрекъснато най-мъдрия и най-важния от неговите закони. Да се обречеш на послушание, означава да се откажеш от неотменното право на човека — свободата. Ако спазваш тези свои обети, ти си престъпник. Ако не ги спазваш, ти си клетвонарушител. Животът в манастира е за фанатици или за лицемери.“