Дьони Дидро - Монахинята

Едно момиче беше поискало от родителите си да му разрешат да дойде между нас. Бащата казал, че е съгласен, но й дава три години, за да размисли. Това изискване се сторило сурово на девойката, изпълнена с любов към бога. Трябвало обаче да се подчини. Тъй като призванието й не останало излъгано, тя се върнала при баща си и му казала, че трите години са изминали. „Това е добре, мое дете — отговорил бащата. — Аз ви дадох три години, за да изпитате себе си, надявам се, че и вие ще ми дадете три години, за да реша…“ Това й се сторило още по-тежко; тя плакала, но бащата бил твърд и непреклонен. В края на тези шест години тя стана монахиня. Тя беше набожна, простодушна, изпълнителна във всичките си задължения, но нейните духовни наставници злоупотребявали с откровеността й, за да научават чрез изповедта всичко, което се върши в манастира. Нашите манастирски ръководителки се усъмниха, че това е така. Тя бе затворена, лишена от правото да упражнява религиозните си задължения: това я подлуди. И как би могла главата й да устои срещу преследванията на петдесет жени, които от сутрин до вечер са заети само с едно — да те изтезават? Преди това бяха поставили на майка й капан, който доказва скъперничеството на всички манастири. Внушили на майката на тази монахиня желанието да посети манастира и да види килията на своята дъщеря. Тя се обърнала към главните викарии и те й разрешили. Тя влязла в манастира, изтичала в килията на своето дете, но каква била нейната изненада, когато видяла там четири голи стени! Те били изнесли отвътре всичко, защото мислели, че нежната, чувствителна майка не ще остави дъщеря си в такова положение. И наистина тя мебелирала килията отново, набавила дрехи, бельо и казала на монахините, че желанието да види дъщеря си й е струвало прекалено скъпо и едва ли ще го прояви втори път, защото три-четири такива посещения годишно биха разорили другите й деца. Амбициите и луксът стават причина семействата да жертвуват някое от децата си и да го изпратят в манастир, за да осигурят по-изгодна участ на останалите. Това е затвор за отхвърлените от обществото. Колко майки като моята изкупват чрез този грях друг свой таен грях!

Г-н Манури публикува втори документ, който произведе малко по-голям ефект. Към мен проявиха живо съчувствие. Аз отново предложих на сестрите си да ги оставя пълни собственички на цялото наследство, оставено от нашите родители. В един момент моят процес взе изключително благоприятен обрат и аз се надявах, че ще получа свободата си. Толкова по-жестоко бе моето разочарование. Моят случай бе разгледан от съда и делото бе загубено. Цялата общност беше осведомена за това, само аз не знаех нищо. Манастирът се оживи, навсякъде бе шумно, радостно: шушукаха тайно из ъглите, влизаха и излизаха непрекъснато при игуменката, монахините си ходеха на гости. Изтръпнала цялата, аз не можех нито да стоя в килията, нито да изляза от нея. Нямах приятелка, за да се хвърля в нейните обятия. Колко жестока е сутринта, в която се гледа един голям процес! Исках да се моля и не можех. Коленичех, съсредоточавах се, започвах да казвам наум някаква молитва, но скоро мисълта ми се отплесваше въпреки волята ми и аз се намирах пред своите съдии: виждах ги, чувах адвокатите, говорех с тях, прекъсвах своя адвокат, струваше ми се, че моята кауза е зле защитена. Аз не познавах никого от съдиите и от съдебните заседатели, но си ги представях най-различни: едни благосклонни, други зловещи, трети безразлични. Бях така развълнувана, главата ми беше така объркана, че е трудно да се опише. Шумът бе последван от дълбока тишина; монахините вече не разговаряха, стори ми се, че в хора гласовете им бяха по-звънки от обикновено, поне на тези, които пееха, защото другите не пееха; на излизане от службата те се оттеглиха тихомълком. Аз си внушавах, че очакването ги тревожи така, както и мен. Но следобеда шумът и движението се възобновиха навсякъде. Чувах врати, които се отварят и затварят, монахини, които сноват нагоре-надолу, шушукания на хора, които разговарят тихо. Долепих ухо до ключалката, но ми се стори, че те млъкваха, когато минаваха край моята килия, и пристъпваха на пръсти. Почувствувах, че съм загубила процеса; не се съмнявах вече, че така е станало. Закрачих нагоре-надолу из килията си мълчешком; задушавах се, не можех да се оплаквам. Сплела пръсти върху главата си, опирах чело ту в едната стена, ту в другата; опитах се да легна, но силното сърцебиене ми пречеше: чувах как сърцето ми тупа и съм сигурна, че повдигаше дрехата ми. Такова беше състоянието ми, когато дойдоха да ми кажат, че ме търсят. Слязох; не смеех да пристъпя. Монахинята, която ме бе извикала, беше така весела, че аз си помислих — новината, която ми носят, положително е много скръбна; въпреки това отидох. Пред вратата на приемната изведнъж спрях и се хвърлих към ъгъла между двете стени. Не можех да стоя права. И все пак влязох. Вътре нямаше никого; почаках; не бяха разрешили на този, който ме бе извикал, да се яви пред мен: те подозираха, че това е пратеник на моя адвокат, искаха да знаят какво ще се случи между нас и се бяха събрали, за да слушат. Когато той се появи, аз бях седнала, склонила глава на ръката си, опряна върху решетката.