Дьони Дидро - Монахинята

Когато се върнах в килията си, почувствувах силни болки в краката. Погледнах — те целите бяха окървавени от парчетата стъкло, които в озлоблението си бяха посипали по моя път.

Същата церемония се повтори и през следващите два дни, с тази разлика, че на третия ден към „Miserere“ прибавиха и един псалм.

На четвъртия ден ми върнаха монашеските дрехи почти със същата церемония, с която това става в присъствието на чужди хора.

На петия аз трябваше да подновя своя обет. В продължение на един месец изпълних остатъка от наложеното наказание, след което се включих почти изцяло в общия ред на манастира. Заех отново мястото си в хора и в трапезарията, участвувах в различните задължения, които всеки изпълнява. Но каква беше моята изненада, когато обърнах поглед към младата приятелка, проявила интерес към моята съдба! Тя ми се стори почти толкова променена, колкото и самата аз. Беше отслабнала до неузнаваемост, беше станала страшна; върху лицето й лежеше бледината на смъртта, устните й бяха бели, очите почти погаснали.

— Сестра Юрсюл — казах й тихичко, — какво ви е?

— Какво ми е? — отговори тя. — Но аз ви обичам и вие ме питате! Време беше вашето мъченичество да спре, иначе аз щях да умра от мъка.

Ако през последните два дни на моето наказание краката ми не бяха изранени, то е, защото тя се бе погрижила да премете крадешком коридорите и да разхвърли наляво и надясно парчетата стъкло. В дните, когато гладувах, оставена само на хляб и вода, тя се бе лишавала от част от своята храна, която огъваше в парче бял плат и хвърляше в моята килия. Бяха теглили жребий, за да изберат монахинята, която ще ме води за въжето, и жребият се бе паднал на нея. Тя бе намерила твърдост да отиде при игуменката и да заяви, че е готова по-скоро да умре, отколкото да приеме това безчовечно и жестоко задължение. За щастие девойката бе от известно и почитано семейство. Тя получаваше значителна издръжка, харчеше я по волята на игуменката и срещу известно количество захар и кафе бе намерила монахиня, която да заеме нейното място. Не смея да мисля, че божията десница наказа тази недостойна жена — тя полудя и сега е затворена. А игуменката живее, управлява, изтезава и се чувствува добре.

Здравето ми не можеше да устои на тези толкова продължителни и тежки изпитания: аз се разболях. И в този именно случай сестра Юрсюл прояви цялото си приятелство към мен. Аз дължа живота си на нея. За мен той не бе някакво благо, което сестра Юрсюл се стараеше да запази; понякога тя сама ми го казваше. И въпреки това в дните, когато бе неин ред да изпълнява задълженията на болногледач, тя вършеше абсолютно всичко, което можеше да облекчи положението ми. През останалите дни аз пак бях прилично обслужвана благодарение на нейната грижовност и на дребните възнаграждения, които раздаваше на дежурещите при мен монахини в зависимост от това колко бях доволна от тях. Тя бе поискала да бди нощем край леглото ми, но игуменката й бе отказала под предлог, че е с много нежно здраве, за да понесе такава умора. За нея това бе истинска скръб. Всичките й грижи не можеха да спрат обаче развитието на болестта. Бях пред края. Получих последно причастие. Няколко минути преди това пожелах да видя всички монахини заедно и това ми бе разрешено. Монахините наобиколиха леглото ми, игуменката бе между тях, моята млада приятелка бе застанала до главата ми, държеше ръката ми и я обливаше със сълзи. Предположиха, че искам нещо да кажа, повдигнаха ме и ме закрепиха седнала, като ми подложиха две възглавници. Тогава аз се обърнах към игуменката, помолих я да ме благослови и да забрави грешките, които бях извършила; поисках прошка от своите другарки за скандала, в който ги бях въвлякла. Бях накарала да донесат до мен маса дреболии, които украсяваха моята килия или ползувах лично. Помолих игуменката да ми позволи да се разпореждам с тях. Тя се съгласи и аз ги раздадох на онези, които й бяха помагали, когато ме хвърлиха в подземната килия. Накарах монахинята, която ме беше водила с въжето на врата в дена на моето самоизтезание, да се приближи и като я целунах, аз й подарих своята молитвена броеница и своето разпятие. „Мила сестро, споменавайте ме в молитвите си и бъдете сигурна, че няма да ви забравя, когато се явя пред бога…“ О, защо бог не ме прибра в този момент? Отивах при него без всякаква тревога. Това е такова голямо щастие и кой може да си го пожелае два пъти? Кой знае каква ще бъда в последния си миг? И все пак аз ще стигна дотам. Дано бог поднови моите мъки и ме дари в последния ми час със същото спокойствие! Аз виждах как небето се разтваря и това сигурно беше така, защото в този момент съвестта не лъже, а тя ми обещаваше вечно блаженство.