Дьони Дидро - Монахинята

След като получих светите тайнства, изпаднах в някаква летаргия; през цялата нощ смятаха, че положението ми е безнадеждно. От време на време опипваха пулса ми, чувствувах, че по лицето ми се движат ръце, чувах как различни гласове казваха някъде в далечината: „Ускорява се… Носът й е леден… Няма да изкара до утре. Молитвената броеница и разпятието ще останат ваши…“ А друг гневен глас казваше: „Отдръпнете се! Отдръпнете се! Оставете я да умре спокойно, не я ли измъчвахте достатъчно?“ Изживях един сладък миг, когато, измъквайки се от кризата, отворих отново очи и видях, че съм в ръцете на приятелката си. Тя не ме бе напуснала, прекарала бе нощта край мен, за да ми помага, да повтаря молитвите, които се четат на агонизиращите, да поднася разпятието до устните ми и да го целува след това и тя. Когато видя, че отварям широко очи, и чу моята въздишка, тя помисли, че това е последният ми дъх. Развика се, наричаше ме своя приятелка и казваше:

— Господи, смилете се над нея и над мен! Господи, приемете душата й! Скъпа приятелко, когато се явите пред бога, спомнете си за сестра Юрсюл…

Гледах я с тъжна усмивка, една сълза се проточи по бузата ми и аз стиснах леко ръката й. В този момент пристигна господин Бувар, лекарят на манастира. Казват, че този човек е много сърдечен, но деспотичен, горделив и суров. Той отстрани грубо моята приятелка; опипа пулса и кожата ми. Беше придружен от игуменката и нейните фаворитки. Зададе няколко едносрични въпроса върху всичко станало и каза:

— Ще се измъкне.

После, като погледна игуменката, на която това не се хареса, повтори:

— Да, госпожо, ще се измъкне, кожата е добра, температурата е спаднала и животът започва да проблясва в очите й.

При всяка негова дума радост се разливаше по лицето на моята приятелка, а по лицата на игуменката и нейните другарки някаква печал, която те не успяваха да прикрият.

— Господине — казах аз, — аз не искам да живея.

— Толкова по-зле — отговори той.

След това нареди нещо и излезе. Казаха ми, че по време на своята летаргия аз на няколко пъти бях казвала: „Скъпа майко, значи, скоро ще дойда при вас! Ще ви разкажа всичко.“ Очевидно съм се обръщала към своята стара игуменка, в това съм сигурна. Аз никому не дадох нейния портрет и исках да бъда погребана с него.

Предвижданията на доктор Бувар се сбъднаха. Температурата намаляваше, след обилното потене тя съвсем спадна. Вече никой не се съмняваше, че ще оздравея. И аз наистина оздравях, но силите ми се възстановяваха много бавно.

Писано било, че ще трябва да понеса в този манастир всички мъки, които човек може да изтърпи. Болестта ми се оказа коварна. Сестра Юрсюл почти не се бе отделяла от мен. Когато силите ми започнаха да се възвръщат, тя съвсем отпадна, появиха се сериозни смущения в храносмилането. Следобед имаше припадъци, които продължаваха понякога петнадесет минути. В това състояние тя лежеше като мъртва, погледът й угасваше, студена пот покриваше челото й и се стичаше на капки по бузите й. Ръцете й висяха безжизнени от двете й страни; облекчавахме я малко, като отпускахме дрехите й. Когато след подобен припадък идваше на себе си, първата й мисъл бе да ме потърси до себе си и винаги ме намираше там. Понякога, когато не бе загубила напълно съзнание, тя опипваше наоколо с ръка, без да отваря очи. Това движение бе толкова недвусмислено, че когато другите монахини заставаха на пътя на тази опипваща ръка, тя ги познаваше и се отпускаше безжизнено, а монахините казваха: „Сестра Сюзан, тя търси вас, приближете се до нея…“ Аз коленичех до нея, поставях ръката й върху чедото си и тя оставаше така, докато мине припадъкът. След като идваше на себе си, тя ми казваше:

— Така е, сестра Сюзан, аз ще си ида, а вие ще останете. Аз първа ще я видя отново, ще й разкажа за вас и тя непременно ще се разплаче. Има горчиви сълзи, но има и сладки сълзи, които облекчават душата, и ако там горе има обич, защо да няма и сълзи на обич?

В такива моменти тя прислоняваше глава на рамото ми и проливайки обилно сълзи, казваше:

— Сбогом, сестра Сюзан, сбогом, приятелко моя. Кой ще споделя мъките ви, когато няма да ме има? Кой?… О, скъпа приятелко, колко ви съжалявам! Аз си отивам, чувствувам го, отивам си. Ако вие бяхте щастлива, как щях да съжалявам, че напускам живота.

Нейното състояние ме плашеше. Говорих с игуменката. Исках да я настанят в лечебницата, да я освободят от черковните служби и от всички тежки задължения, свързани с реда в манастира, да извикат лекар, но всеки път ми отговаряха, че й нямало нищо, че тези припадъци ще минат сами, а най-голямото желание на скъпата сестра Юрсюл беше да изпълнява задълженията си и да участвува в живота на общността. Един ден след утринната молитва, на която бе присъствувала, тя не се появи. Отново помислих, че е много зле. Щом свърши литургията, аз изтичах при нея, заварих я легнала облечена. Тя ми каза: