Дьони Дидро - Монахинята

Две непознати жени се явиха при мен: една монахиня и вратарката от Арпажон. Те ми съобщиха с две думи повода на своето посещение. Прибрах шумно малкото лични вещи, които ми принадлежаха. Нахвърлих ги едно през друго в престилката на вратарката, която ги сви на вързоп. Не пожелах да видя игуменката; сестра Юрсюл вече я нямаше, нямаше с кого да се разделям тук. Слязох; отвориха ми вратите, след като провериха какво отнасям; качих се в една карета и ето ме на път.

Архидяконът и двамата му млади помощници, г-жа председателшата *** и г-н Манури били при игуменката, където им съобщили, че съм си отишла. По пътя монахинята ми разказваше за манастира и при всяко нейно хвалебствие вратарката повтаряше като рефрен:

— Това е чистата истина!

Тя беше много доволна, че именно нея са избрали, за да ме вземе, и искаше да станем приятелки. С тази цел тя ми довери някои тайни и ми даде съвети във връзка с моето поведение. Тези съвети тя очевидно прилагаше, но на мен те не можеха да ми послужат. Не знам дали сте виждали манастира в Арпажон. Това е една квадратна сграда, едната й страна гледа към шосето, а другата — към нивите и градините. На всеки прозорец от първата фасада имаше по една, две, три монахини; самото това обстоятелство ми подсказа за реда в манастира много повече от всичко, което монахинята и нейната другарка ми бяха разказали. Те очевидно познаваха колата, с която пътуваме, защото в един миг всички тези забулени глави изчезнаха и аз пристигнах пред вратата на своя нов затвор. Игуменката тръгна към мен с разтворени обятия, прегърна ме, хвана ме за ръка и ме заведе в общата зала, където някои монахини бяха ме изпреварили, а други дотичаха току след мен.

Новата игуменка се нарича г-жа ***. Не мога да устоя на желанието да ви опиша тази жена, преди да продължа разказа си. Тя е дребничка, кръгличка, но пъргава и подвижна; главата й никога не стои кротко на раменете. В облеклото й винаги нещо не е в ред. Тя е по-скоро грозна, отколкото хубава; очите й — дясното стои по-високо и е по-голямо от лявото — са разсеяни и трескави; когато върви, тя размахва ръце напред-назад. Щом поиска да каже нещо, започва да говори, преди да е подредила мислите си, поради което малко заеква. Седне ли, тя непрекъснато шава в креслото си, като че ли нещо й пречи, забравя всякакво приличие, вдига си полата, за да се почеше, кръстосва крак върху крак. Задава ви въпрос, вие отговаряте, а тя не ви слуша; започва да говори с вас, после забравя мисълта си, млъква изведнъж, не знае докъде е стигнала, дразни се, нарича ви глупачка, буначка, тъпачка, ако не й подскажете докъде е стигнала. Понякога е толкова фамилиарна, че говори с всички на „ти“, и изведнъж става властна и горда, почти презрителна. Нейните моменти на достойнство са кратки; тя е ту състрадателна, ту сурова. Несъразмерното й лице отразява изцяло непоследователността на ума и неравния характер. Затова редът и безредието се сменяха непрекъснато в манастира. Имаше дни, в които всичко се объркваше; монахините стояха заедно с послушничките, послушничките — с пансионерките; дни, в които всички тичаха от стая в стая, гостуваха си, пиеха заедно кафе, чай, шоколад, ликьори, а църковната служба се изпълняваше с най-непристойна бързина. И сред цялата тази глъчка лицето на игуменката изведнъж се променя, удрят камбаната, всички се затварят в стаите си, оттеглят се и дълбока тишина заменя шума, виковете, блъсканицата. Човек би помислил, че изведнъж всичко е измряло. Ако в такива моменти някоя монахиня не изпълни и най-малкото си задължение, игуменката я извиква в килията си, започва да я нагрубява, заповядва й да се съблече и сама да си нанесе двадесет удара с бича. Монахинята се покорява, съблича се, взема въжето за самобичуване и започва да се удря, но само след няколко удара игуменката изведнъж става състрадателна, изтръгва бича от ръцете й, разплаква се, казва, че е много нещастна, задето й се налага да наказва, целува монахинята по челото, по очите, по устата, раменете, започва да я милва, да я хвали.

— Вижте само колко нежна и бяла е кожата й! Колко добре е закръглена, какъв хубав врат, какъв хубав тил!… Сестра Огюстин, ами че ти си луда да се срамуваш от мене, я свали тази риза; и аз съм жена, при това твоя игуменка. О, каква хубава гръд, колко е твърда! Нима бих позволила бичът да разкъса всичко това? Не, не, такова нещо няма да се случи…

Тя отново я целува, изправя я на крака, облича я сама, говори й най-нежни думи, освобождава я от черковните задължения и я изпраща да си иде в килията. С такива жени е много трудно. Никога не знаеш какво ще им хареса и какво не, какво трябва да правиш и какво да избягваш — няма никакъв ред. Или ти дават храна в изобилие, или те оставят да мреш от глад. Стопанството на манастира се обърква, забележките се посрещат зле или не се изпълняват. Човек винаги е или много близко, или много далеч от игуменките с подобен характер. Няма истинска дистанция, нито мярка. Минаваш от немилост към благоволение и от благоволение изпадаш в немилост, без да знаеш защо. Искате ли по един дребен повод да ви дам пример за начина, по който тя управлявате? Два пъти в годината тя хукваше от килия в килия и караше монахините да изхвърлят през прозорците всички бутилки от ликьор, които намираше при тях, а четири дни след това лично пращаше ликьор на повечето от монахините си. Ето каква беше жената, на която бях дала тържествен обет за послушание, защото, когато преминаваме от един манастир в друг, даденият първоначално обет си остава в сила.