Дьони Дидро - Монахинята

— Вие ли сте, скъпа приятелко? Бях сигурна, че няма да се забавите и ви чаках. Чуйте ме! С какво нетърпение ви очаквах! Припадъкът ми беше толкова силен и така продължителен — стори ми се, че така ще си остана и никога няма да ви видя. Ето ви ключа от моя иконостас. Ще отворите шкафа, ще вдигнете малката дъска, която разделя долното чекмедже на две, и зад нея ще намерите един пакет с книжа. Нямах смелост да се разделя с тях, колкото и да беше опасно, ако ги намерят у мен, колкото и силна болка да изпитвах, когато ги препрочитах. Уви, те са почти заличени от моите сълзи. Когато мене няма да ме има вече, вие ще ги изгорите.

Тя бе толкова слаба и така потисната, че не можеше да изрече две думи подред, спираше почти след всяка сричка и говореше толкова тихо, че аз едва я чувах, макар да бях почти долепила ухо до устата й. Взех ключа, посочих й с пръст иконостаса и тя кимна с глава. След това, предчувствувайки, че ще я загубя, и убедена, че нейната болест бе последица от моята болест, от преживяната мъка или от грижите по мене, аз се разридах неудържимо. Целувах челото й, очите, ръцете, лицето. Исках й прошка. Мислите й обаче витаеха някъде далеч, тя не ме чуваше. С едната си ръка галеше лицето ми, струва ми се, че не ме виждаше, а може би дори мислеше, че съм излязла, защото ме повика.

— Сестра Сюзан?

— Тук съм.

— Колко е часът?

— Единадесет и половина.

— Единадесет и половина! Идете да обядвате. Идете и се върнете веднага…

Камбаната удари за обяд, трябваше да я оставя. Бях стигнала до вратата, когато тя ме повика пак. Върнах се. Тя направи усилие, за да ми предложи бузите си за целувка. Целунах я; тя пое ръката ми и я държа известно време стисната. Струваше ми се, че не иска, че не може да се раздели с мен.

— И все пак трябва — каза тя, като ме пусна. — Такава е волята божия… Сбогом, сестра Сюзан. Дайте ми моето разпятие.

Поставих го между ръцете й и излязох.

Обедът беше към края си. Аз се обърнах към игуменката и заговорих в присъствието на всички монахини за опасността, която заплашва сестра Юрсюл. Настоявах да се убеди сама.

— Е, добре. Трябва да я видим.

Тя се качи, придружена от няколко сестри. Последвах ги. Влязоха в килията. Нещастната сестра бе мъртва. Изпъната в цял ръст в леглото си, облечена, с глава, килната встрани върху възглавницата, с полуотворени уста, затворени очи и разпятието в ръце. Игуменката я изгледа студено и каза:

— Умряла е. Кой би повярвал, че е така близо до своя край! Беше отлично момиче. Нека ударят камбаната за нея и да я приготвят.

Останах сама край смъртния й одър. Не бих могла да ви опиша цялата си скръб и все пак я облажавах. Приближих се до нея, облях я със сълзите си, целунах я няколко пъти и закрих с булото лицето й, чиито черти бяха започнали да се променят. След това се сетих, че трябва да изпълня нейната заръка. За да не ме прекъсне някой, изчаках всички да отидат в общата зала; тогава отворих иконостаса, смъкнах дъската и намерих един доста голям свитък хартия, която изгорих още същата вечер. Тази млада девойка винаги бе меланхолична. Аз не си спомням да съм я видяла усмихната, освен веднъж по време на болестта й.

Останах съвсем сама в тази обител и в света, защото не познавах ни едно същество, което да се интересува от мен. Отдавна не бях чула да се говори за адвоката Манури. Предполагах, че трудностите са го обезсърчили. А може би различни развлечения или ежедневната заетост са отвлекли вниманието му и е забравил своето предложение да ми услужи. Но аз не му се сърдех особено много: по характер съм великодушна и мога да простя на хората всичко освен несправедливостта, непризнателността и безчовечността. Така че аз извинявах колкото можех адвоката Манури и всички светски хора, проявили такъв жив интерес към мен по време на процеса, за които вече не съществувах. Включително и вас, господин маркизе.

И тогава нашите висши духовници дойдоха на посещение в манастира.

Те влизат, обикалят всички килии, разпитват монахините, искат сметка за духовната и светска администрация и в зависимост от начина, по който разбират своите функции, поправят или увеличават безредието. Така че аз видях отново честния и суров г-н Ебер и неговите двама млади и състрадателни помощници. Те явно си спомниха жалкото състояние, в което се бях появила преди време пред тях. Очите им се навлажниха, почувствувах радост и умиление върху лицата им. Г-н Ебер седна, накара ме да се настаня срещу него. Двамата му придружители застанаха прави зад неговия стол, погледите им бяха приковани върху мен.