Дьони Дидро - Монахинята

— Но тези почтени хора, тези богати хора не мислят вече за мен и ще ви посрещнат много студено, когато дойде ред да получите от тях пари. Защо искате светските хора да могат по-лесно да измъкнат от манастира една монахиня без призвание, отколкото набожните хора да вкарат вътре една действително призвана от бога девойка? Нима така лесно се намират пари, за да се внесе необходимата зестра-дарение за призваните? О, господине, всички се отдръпнаха. Откак загубих процеса, аз не виждам вече никого.

— Госпожо, вие само ме натоварете с тази работа. Този път ще успея.

— Не искам нищо, не се надявам на нищо, не се противопоставям на нищо. Единствената пружина, която ме държеше изправена, се счупи. Ако можех само да си обещая, че бог ще ме промени и в душата ми качествата, присъщи на монашеския сан, ще заменят надеждата да го напусна — надежда, която аз загубих… Но това не е възможно… тази дреха се е впила в кожата ми, в костите ми и още повече ме притиска. О, каква съдба! Да бъдеш монахиня за цял живот и да чувствуваш, че винаги ще бъдеш лоша монахиня, цял живот да блъскаш главата си в решетките на своя затвор!

Тук аз се разридах; мъчех се да сподавя хълцанията си, но не успявах. Изненадан, господин Манури ми каза:

— Госпожо, мога ли да ви задам един въпрос?

— Кажете, господине.

— Тази толкова силна болка не е ли предизвикана от някакъв таен мотив?

— Не, господине. Аз мразя уединението, чувствувам ей тук, че го мразя, и ще го мразя винаги. Не мога да се подчиня на всички жалки занятия, които изпълват деня на една монахиня: той е изтъкан от детинщини, които ненавиждам. Бих се примирила, ако можех да го сторя. Сто пъти съм опитвала да си го наложа, да пречупя себе си. Не мога. Аз завиждах на щастливата глупост на моите другарки и молех бога да ме направи като тях; не получих тази милост, той няма да ми я даде и занапред. Всичко правя зле, всичко казвам не както трябва; липсата на призвание проличава във всяка моя постъпка и всички го виждат; аз всеки миг оскърбявам монашеския живот. Наричат горделивост моята непригодност, стремят се да ме унижат, грешките и наказанията се умножават до безкрайност и аз по цял ден само измервам с поглед височината на стените.

— Не бих могъл да ги съборя, госпожо, но мога друго да направя.

— Не се опитвайте да правите нищо, господине.

— Вие трябва да смените манастира и аз ще се заема с това. Ще дойда да ви видя пак. Надявам се, че няма да бъдат груби с вас. Вие непрекъснато ще получавате новини от мен. Бъдете сигурна, че ако се съгласите, ще успея да ви измъкна оттук. Ако се отнасят към вас прекалено строго, моля ви, не ме дръжте в неведение.

Беше късно, когато г-н Манури си отиде. Върнах се в килията си. Вечерната служба скоро трябваше да започне. Пристигнах с първите, оставих монахините да минат, защото ми бе казано, че трябва да стоя до вратата — и наистина игуменката я затвори под носа ми. На вечеря, щом влезе, тя ми направи знак да седна на пода в средата на столовата. Аз се покорих и на мене поднесоха само хляб и вода. Хапнах малко, поливайки хляба със сълзите си. На другия ден се събра съвет, цялата общност бе повикана да ме съди. Решиха да бъда лишена от свободни часове, в продължение на един месец да слушам черковната служба отвън, в притвора на черквата, да ям на пода в средата на трапезарията три дни поред, да се кая, да се самоизтезавам, да гладувам всеки втори ден и всеки петък след вечерня да се самобичувам. Аз стоях на колене със спуснато було, докато произнасяха тази присъда.

Още на следващия ден игуменката дойде в моята килия, придружена от една монахиня, която носеше преметнати върху ръката си власеница и същата риза от груб плат, с която ме бяха облекли, когато ме отведоха в подземния затвор. Аз знаех какво означава това. Съблякох се или по-точно те издърпаха грубо моето було, дрехите ми и аз навлякох тази дреха. Бях боса, гологлава, дългите ми коси падаха върху раменете и цялото ми облекло се състоеше от власеницата, грубата риза и една дълга дреха, която почваше от врата и се спускаше до петите. Останах така облечена през целия ден, така присъствувах на всички занятия.

Вечерта, когато се оттеглих в килията си, чух, че се приближават, пеейки литании. Всички монахини бяха там, наредени в две редици. Влязоха в килията ми, нахлузиха ми едно въже на врата. В едната си ръка трябваше да държа запалена факла, а в другата — въже за самобичуване. Една монахиня хвана въжето, което беше около врата ми, и ме поведе между двете редици монахини, след което цялата процесия се запъти към един малък вътрешен параклис, посветен на света Мария. До килията ни бяха дошли, пеейки тихо, на връщане мълчаха. Когато стигнах в малкия параклис, осветен от две свещи, заповядаха ми да искам прошка от бога и от общността за скандала, който бях предизвикала. Монахинята, която ме водеше с въжето, ми казваше тихо какво трябва да повтарям и аз го повтарях дума по дума. След това махнаха въжето, съблякоха ме до кръста, прибраха на една страна косите ми, които се бяха разпилели върху раменете ми, мушнаха в дясната ми ръка въжето за самобичуване, което държах в лявата, и зачетоха на глас молитвата „Miserere“. Разбрах какво очакват от мен и го изпълних. След като молитвата свърши, игуменката ме призова накратко да предам душата си на бога. Изгасиха свещите, монахините се оттеглиха и аз се облякох.