Дьони Дидро - Монахинята

— Идвам от страна на господин Манури — ми каза той.

— За да ми съобщите, че съм загубила делото.

— Госпожо, аз нищо не зная, но той ми даде това писмо. Когато ми го връчи, имаше много съкрушен вид и аз дойдох колкото се може по-бързо, така както той ми поръча.

— Дайте.

Той ми подаде писмото и аз го взех, без да мръдна и без да го погледна; поставих го върху коленете си и останах така неподвижна. Човекът обаче попита:

— Няма ли да има отговор?

— Не, можете да си вървите.

Той си отиде, а аз останах на същото място. Не се решавах нито да мръдна, нито да изляза.

В манастира не е разрешено нито да се пишат, нито да се получават писма без позволението на игуменката. Монахините са длъжни да й предават писмата, които получават, и тези, които пишат. Така че аз трябваше да й занеса писмото. Упътих се, за да го сторя; имах чувството, че никога няма да стигна. Един затворник, който излиза от килията, за да отиде да чуе смъртната си присъда, не би вървял по-бавно и по-съкрушено от мен. Най-после стигнах до вратата й. Монахините ме наблюдаваха отдалеч не искаха да загубят ни една подробност от зрелището, което представляваха за тях моята болка и моето унижение. Почуках, отвориха ми. Игуменката беше вътре заедно с няколко монахини разбрах го по полите на дрехите им, защото не смеех да повдигна очи. Подадох й писмото с разтреперана ръка. Тя го взе, прочете го и ми го върна. Аз се качих в килията си, хвърлих се в леглото, като оставих писмото до себе си, без да го чета. Не станах за обяд, не бях в състояние да направя никакво движение до часа на следобедната служба. В три часа и половина камбаната ме предупреди, че трябва да слизам. Няколко монахини вече бяха там. Игуменката стоеше в притвора пред вратата за хора; тя ме спря, заповяда ми да коленича отвън, останалите монахини влязоха и вратата се затвори. След службата всички излязоха; изчаках ги да минат и се изправих, за да тръгна последна. От този момент бях готова да се обрека на каквото поискат; току-що бяха ми забранили да влизам в черквата. Сама се бях отлъчила от столовата и от залата, в която прекарвахме свободните си часове. Разглеждах положението си от всички страни и виждах изход само в своята покорност и в ползата от моите дарби за манастира. Бих се задоволила със забравата, на която ме обрекоха за известно време. Няколко души ме посетиха, но ми разрешиха да се видя само с г-н Манури. Намерих го в приемната в същото положение, в което аз бях приела неговия пратеник. Опрял глава на ръцете си, а ръцете си на решетката. Познах го, не му казах нищо. Той не смееше нито да ме погледне, нито да ми заговори.

— Госпожо — каза той, без да мръдне, — аз ви писах, четохте ли писмото ми?

— Получих го, но не го четох.

— Значи, вие не знаете…

— Не, господине, знам всичко. Аз отгатнах своята участ и се примирих с нея.

— Как се отнасят тук с вас?

— Засега не мислят за мене, но от миналото зная какво ми готви бъдещето. Имам едно-единствено утешение: лишена от надеждата, която ме крепеше, аз не ще мога да понеса изтърпяното дотук страдание и ще умра. Грешката, която сторих, не се прощава в манастирите. Не моля бога да смекчи сърцата на онези, в чиито ръце той поиска да ме изостави, но да ми даде сили в страданието, да ме спаси от отчаянието и скоро да ме прибере при себе си.

— Госпожо — каза той, плачейки, — дори да ми бяхте сестра, аз не бих могъл да сторя нищо повече…

Този човек има чувствително сърце.

— Госпожо, ако мога да ви бъда полезен с нещо, аз съм на ваше разположение. Ще се срещна с първия председател на съда, той ме уважава, ще се срещна с главните викарии и архиепископа.

— Не се срещайте с никого, господине, всичко е свършено.

— Но ако могат да ви преместят в друг манастир?

— Пречките са прекалено много.

— Но какви са тези пречки?

— Трудно се получава разрешение, трябва да се направи ново дарение или да се изземе старото от сегашния манастир. И после, какво ще намеря в другия манастир? Сърцето ми ще остане непреклонно, игуменките ще бъдат безмилостни, монахините няма да са по-добри от тук, същите задължения, същите мъки. По-добре е да дочакам края в този манастир; тук той ще бъде по-кратък.

— Но, госпожо, вашата съдба заинтересува много почтени хора, повечето от тях са много богати. Вие няма да стоите арестувана тук, дори ако трябва да излезете, без да ви върнат нищо.

— Вярвам ви.

— Една монахиня, която напуска манастира или умира, увеличава благосъстоянието на останалите.