Дьони Дидро - Монахинята

— Е, сестра Сюзан, как се отнасят сега към вас?

— Започват да ме забравят, господине — отговорих аз.

— Толкова по-добре.

— Аз самата не желая нищо повече, но бих се осмелила да ви помоля за нещо много важно — повикайте тук игуменката.

— Защо?

— Защото, ако някой случайно се оплаче пред вас от нея, тя непременно ще обвини мен.

— Разбирам; и все пак кажете ми какво знаете.

— Господине, моля ви да я повикате и нека тя сама чуе вашите въпроси и моите отговори.

— Кажете все пак!

— Господине, вие ще ме погубите.

— Не, не се страхувайте от нищо. От днес вие вече не сте в нейна власт. Преди края на седмицата ще бъдете преместена в „Сент-Йотроп“, близо до Арпажон. Вие имате един добър приятел.

— Добър приятел, господине! Не познавам такъв.

— Вашият адвокат.

— Господин Манури?

— Той самият.

— Не вярвах, че той си спомня още за мен.

— Той се е срещнал с вашите сестри, срещнал се е с архиепископа, с първия председател, с всички видни личности, известни със своето милосърдие. Събрал е необходимата сума, за да я внесе в манастира, който ви казах. Така че тук ще престоите още много малко. И ако знаете за някакви нередности, можете да ми ги съобщите, без да се излагате на някаква опасност. Нареждам ви да го сторите в името на своя обет за послушание.

— Не зная такива.

— Как? След като загубихте своя процес, към вас са се отнасяли сдържано?

— Решиха и навярно така е трябвало да решат, че аз съм извършила грешка, като съм искала да се откажа от дадения обет, и ме накараха да искам за това прошка от бога.

— Но именно обстоятелствата на тази прошка бих искал да науча…

Говорейки така, той клатеше глава, мръщеше вежди. Разбрах, че само от мен зависи да върна на игуменката част от ударите с бич, които бях изтърпяла по нейно искане. Но не тази бе моята цел. Архидяконът разбра, че не ще научи нищо от мен, и излезе, като ми препоръча да пазя в тайна това, което ми бе съобщил във връзка с моето прехвърляне в „Сент-Йотроп“ в Арпажон.

Докато старецът Ебер крачеше сам из коридорите, двамата му помощници се обърнаха и ме поздравиха много внимателно и мило. Не ги зная кои са, но дано бог бъде милостив и им запази състрадателния и благ характер — това така рядко се среща при черковните дейци, а е толкова необходимо за онези, на които хората доверяват своите слабости и които се застъпват за божието милосърдие. Мислех, че г-н Ебер е зает да утешава, разпитва или наказва някоя и друга монахиня, когато той влезе отново в килията ми.

— Откъде познавате господин Манури?

— От процеса си.

— Кой ви го посочи?

— Госпожа председателшата.

— Навярно често сте разговаряли с него, докато е траяла цялата тази работа.

— Не, господине, малко съм го виждала.

— Как го запознахте с всичко?

— Написах едно изложение.

— Имате ли копие от това изложение?

— Не, господине.

— Кой му предаваше вашите изложения?

— Госпожа председателшата.

— А откъде я познавате?

— С нея ме свърза сестра Юрсюл, моя приятелка и нейна роднина.

— Виждали ли сте господин Манури, след като загубихте процеса си?

— Един път.

— Не е много. Той не ви ли е писал?

— Не, господине.

— Вие не сте ли му писали?

— Не, господине.

— Той навярно ще ви каже какво е направил за вас. Нареждам ви да не се срещате с него в приемната и ако ви пише, било пряко или косвено, да ми изпратите писмото му, без да го отваряте, чувате ли, без да го отваряте.

— Да, господине, ще изпълня волята ви…

Не зная дали недоверието на г-н Ебер бе насочено срещу мен или срещу моя благодетел, но то ме оскърби.

Г-н Манури дойде в „Лоншан“ още същата вечер. Изпълних дадената на архидякона дума. Отказах да го приема. На следващия ден той ми писа чрез своя представител; получих писмото му и го изпратих на г-н Ебер, без да го отварям. Доколкото си спомням, беше вторник. Продължавах да чакам с нетърпение резултата от обещанието на архидякона и от постъпките на г-н Манури. Срядата, четвъртъкът и петъкът минаха, без да се случи нищо. Колко дълги ми се сториха тези дни! Треперех от страх да не би някаква пречка да е объркала всичко. Аз не получавах свободата си, но сменях затвора и това вече бе нещо. Едно щастливо събитие винаги ражда в нас кълновете на надеждата за второ. Може би оттук идва и поговорката: Едно щастие никога не идва само.

Познавах монахините, които напусках, и не беше трудно да предположа, че все ще спечеля нещо, ако заживея с други затворнички. Каквито и да са, те нямаше да бъдат нито по-лоши, нито по-злонамерени. Събота заран, към девет часа, в целия манастир настъпи голяма суматоха; и най-малкото нещо е достатъчно, за да бръмнат главите на монахините. Те сновяха нагоре-надолу, говореха си тихо, вратите на спалните се отваряха, затваряха. Както вече сте могли да установите, досега това е сигнал за вътрешноманастирските революции. Бях сама в килията си; чаках, сърцето ми биеше. Ослушвах се на вратата, поглеждах през прозореца, блъсках се насам-натам, без да зная какво правя; казвах си, изтръпвайки от радост: „Дошли са да ме вземат; след малко няма да съм вече тук…“ И не се излъгах.