Дьони Дидро - Монахинята

Настаних се в килията си. Присъствувах на вечерната служба, на вечерята, бях в залата за свободни занимания. Няколко монахини се доближиха до мен, други се оттеглиха настрана. Едните разчитаха на моето ходатайство пред игуменката, другите вече бяха разтревожени от предпочитанието, което тя бе проявила към мен. Първите моменти минаха във взаимни похвали, въпроси върху манастира, от който идвах, опити да бъдат разбрани характерът ми, склонностите ми, недостатъците ми, интелигентността ми. Опипват те отвсякъде, поставят ти една след друга малки клопки и оттам вадят най-точни изводи. Например подхвърлят някаква лоша дума и те поглеждат, започват да разказват някаква историйка и следят дали ще поискаш да чуеш края, или ще замълчиш. Ако кажеш някаква обикновена дума, намират я очарователна, макар да знаят, че не е така. Хвалят те или те упрекват с определена цел. Мъчат се да разгадаят най-скритите ти мисли, питат те какво четеш, предлагат ти свещени и светски книги, за да видят какво ще избереш. Приканват те към леки нарушения на правилника; споделят с теб свои тайни, подхвърлят някои неща върху недостатъците на игуменката. Всичко това се събира и след това се преповтаря. Оставят те, после отново се заемат с теб. Проучват какво мислиш за нравите, благочестието, външния свят, религията, живота в манастира — с една дума, за всичко. От тези многократно повтаряни опити се ражда нарицателното, което те характеризира: те го прикачват към името ти — аз бях наречена сестра Сюзан Сдържаната.

Първата вечер дойде да ме посети игуменката. Тъкмо се събличах. Тя ми сне булото и нагръдника, постави ми нощното боне, съблече ме. Обсипа ме с хиляди нежни думи и милувки, които, не зная защо, малко ме смутиха, макар да не виждах в тях нищо, както и самата тя. Дори сега, когато размишлявам върху това, се питам какво всъщност бихме могли да вложим в тях? Въпреки всичко аз говорих по този въпрос със своя изповедник и той се отнесе към тази фамилиарност, която ми се струваше невинна (тя и днес ми изглежда такава), твърде сериозно и строго ми забрани да позволявам подобни неща. Тя целуна врата, раменете ми, ръцете ми, похвали закръглените форми и фигурата ми и ме настани в леглото; подгъна завивките от двете ми страни, целуна очите ми, дръпна завесите и си отиде. Забравих да ви кажа, че тя позволи на следващия ден да остана в леглото, докато пожелая, тъй като предполагаше, че съм уморена.

Възползувах се от нейното разрешение. Мисля, че това беше единствената хубава нощ, която прекарах и манастира — а аз почти не съм излизала от него. На следващия ден към девет часа на вратата се почука. Аз още лежах. Отговорих, някой влезе. Беше една монахиня, която доста троснато ми каза, че вече е късно и игуменката ме вика. Станах, облякох се набързо и слязох.

— Добър ден, дете мое — каза ми тя. — Добре ли прекарахте нощта? Ето, кафето ви чака от един час; мисля, че е добро. Изпийте го по-бързо и след това ще поприказваме…

Говорейки така, тя застла една малка покривка върху масата, друга даде на мен, наля кафето, постави захар. Останалите монахини си гостуваха взаимно и постъпваха по същия начин. Докато закусвах, тя ми разказваше за моите другарки, рисуваше ги в зависимост от това дали са й приятни или неприятни, отрупа ме с ласкави думи, зададе ми хиляди въпроси за манастира, от който бях дошла, за родителите ми, за неприятностите, които бях преживяла. Тя произволно хвалеше, осъждаше, никога не изслушваше отговора ми докрай. Аз не й противоречах. Остана много доволна от моя ум, от преценките ми, от моята дискретност. Междувременно дойде една монахиня, след това друга, после трета, четвърта, пета. Говореха за птиците на майка не знам коя, за тиковете на някаква сестра, за някои дребни и смешни слабости в характера на отсъствуващите. Всички се развеселихме. В един ъгъл на килията имаше клавесин, върху който разсеяно прокарах пръсти. Аз току-що бях дошла в манастира, не познавах монахините, на които се подиграваха, и всичко това не ме забавляваше, но дори да бях по-осведомена, подобно занимание пак не би ме забавлявало. Добрата шега изисква много духовитост, а освен това кой няма слабости? Докато те се смееха, аз вземах акорди, постепенно привлякох вниманието. Игуменката дойде при мен и като ме тупна леко по рамото, каза:

— Хайде, сестра Сюзан, позабавлявай ни. Първо изсвири нещо, а след това ще ни попееш.

Направих това, което тя поиска: най-напред изсвирих някои пиеси, които знаех наизуст, импровизирах малко, а след това изпях част от псалмите на Мондонвил.