Дьони Дидро - Монахинята

— Много хубаво — каза игуменката, но в черквата си имаме свети дела колкото щеш. Тук сме сами. Това са мои приятелки, те ще бъдат и твои. Изпей ни нещо по-весело.

Някои от монахините казаха:

— Но тя може би знае само такива песни, при това е уморена от пътуването, трябва да я щадим. Стига за първи път.

— Не, не — настоя игуменката. — Тя си акомпанира великолепно и има най-хубавия глас на света. (Гласът ми наистина не е лош, но той е повече верен, нежен и нюансиран, отколкото силен и дълбок.) Няма да я оставя, докато не ни изпее и нещо друго.

Бях малко оскърбена от думите на монахините, отговорих на игуменката, че всичко това вече не развлича сестрите.

— Да, но мен все още ме развлича.

Очаквах такъв отговор, така че изпях една доста нежна песничка. Всички запляскаха с ръце, хвалеха ме, целуваха ме, галеха ме, поискаха още една песен. Това бяха преструвки на дребно, продиктувани от отговора на игуменката: почти всяка от сестрите, които бяха там, би ми отнела гласа и изпотрошила пръстите, ако можеше. Онези от тях, които може би никога през живота си не бяха чували музика, не се стесниха да подхвърлят за моето пеене неща колкото смешни, толкова и неприятни. Те обаче не минаха пред игуменката.

— Замълчете — каза тя. — Сестра Сюзан свири и пее като ангел и аз искам тя да идва тук всеки ден. Едно време аз също свирех малко на клавесин и искам тя да ми опресни знанията.

— О, госпожо — казах аз, — когато човек е знаел да свири, той не може да забрави всичко.

— На драго сърце! Отстъпи ми мястото си…

Тя импровизира няколко странни, налудничави и несвързани неща като собствените й мисли, но отвъд недостатъците на нейното изпълнение аз видях, че тя има далеч по-лека ръка от мен. Казах й го, защото обичам да похваля човека и рядко пропускам случая да го направя, когато е заслужено. Това е толкова приятно! Монахините изчезнаха една след друга и аз останах почти сама с игуменката да говорим за музика. Тя беше седнала, а аз стоях права до нея. Тя взе ръцете ми и каза, като ги притискаше:

— Освен че свири добре, тя има най-красивите пръсти на света! Сестра Терез, виждате ли…

Сестра Терез наведе очи, изчерви се и заекна. Дали аз имах най-красивите пръсти, или не, дали игуменката беше права, или не, като го отбеляза — какво значение можеше да има всичко това за сестра Терез? Игуменката ме прихвана през кръста и заяви, че имам най-хубавата талия. Притегли ме към себе си, накара ме да седна на коленете й, повдигна главата ми с ръце и поиска да я гледам; хвалеше очите ми, устата, бузите, цвета на кожата ми. Аз не казвах нищо, стоях с наведени очи и като глупачка се оставях да ме гали. Сестра Терез беше разсеяна, неспокойна, ходеше насам-натам, докосваше се до всички предмети, без да има нужда от нищо, не знаеше къде да се дене, гледаше през прозореца, счуваше й се, че някой хлопа на вратата. Най-после игуменката й каза:

— Сестра Терез, ти можеш да си вървиш, ако се отегчаваш.

— Не се отегчавам, госпожо.

— Защото аз трябва да задам на това дете още маса въпроси.

— Вярвам ви.

— Искам да науча цялата й история. Как бих могла да поправя мъките, които са й причинили, ако не ги зная? Искам тя да ми ги разкаже, без да пропусне нищо; сигурна съм, че разказът й ще разкъса сърцето ми и аз ще плача, но какво от това. Сестра Сюзан, кога ще науча всичко?

— Когато заповядате, госпожо.

— Бих те помолила това да стане веднага, стига да имаме време. Колко е часът?…

— Госпожо, часът е пет и скоро ще ударят камбаната за вечерна молитва — отговори сестра Терез.

— Нищо, нека започва.

— Но, госпожо, вие ми бяхте обещали момент на утешение преди вечерня. Тревожни мисли ме терзаят, искам да открия сърцето си пред своята майка. Ако отида на молитва, без да го сторя, ще бъда разсеяна и не ще мога да се моля.

— Не, не — каза игуменката. — Ти си луда с тези твои приумици. Обзалагам се, че зная за какво става дума; ще поговорим за това утре.

— О, скъпа майко! — отговори сестра Терез, като се хвърли в краката на игуменката и се разрида. — Нека бъде веднага.

— Госпожо — намесих се аз, като станах от коленете на игуменката, където седях до този момент, — изпълнете молбата на моята сестра. Не я оставяйте да се измъчва. Аз ще се оттегля. Отсега нататък ще има достатъчно време, за да задоволя интереса, който благоволявате да проявите към мен, а сестра Терез ще престане да страда, след като я изслушате.

Понечих да тръгна към вратата, за да изляза; игуменката ме задържа с ръка. Коленичила пред нея, сестра Терез бе грабнала другата й ръка, целуваше я и я обливаше със сълзи; а игуменката й каза: