Дьони Дидро - Монахинята

На връщане към нашите килии аз й казах:

— Скъпа сестро, внимавайте, ще разсърдите игуменката. Аз няма да ви изоставя, но вие ще подроните моето влияние пред нея, ако продължавате така, и ще ми бъде много тежко, когато не ще мога вече да направя нищо нито за вас, нито за никоя друга. Но всъщност какво си мислите?

Никакъв отговор.

— Какво лошо очаквате от мен?

Никакъв отговор.

— Нима нашата майка, игуменката, не може да ни обича еднакво и двете?

— Не, не — възрази тя буйно, — това не е възможно. Скоро аз ще започна да я отвращавам и ще умра от мъка. О, защо дойдохте тук! Вие няма да бъдете щастлива дълго време, сигурна съм в това, а аз ще бъда нещастна завинаги.

— Зная, че да загубиш благоволението на игуменката, е голямо нещастие, но има друго още по-голямо — да си заслужила тази загуба. Няма ли в какво да се упрекнете?

— О, да беше така!

— Ако вие сама обвинявате себе си в някаква грешка, трябва да я поправите и най-сигурният начин е да понесете търпеливо мъката си.

— Не мога, не мога! И после, нима тя трябва да ме наказва?

— Тя, сестра Терез, тя! Може ли да говори човек така за своята игуменка? Вие се самозабравяте, това не е хубаво. Сигурна съм, че този грях е по-сериозен от всички, за които се укорявате.

— О, дай боже да е така! Дай боже!…

И ние се разделихме — тя, за да се прибере отчаяна в килията си, аз — за да мисля в моята върху странната нагласа на женските мозъци.

Ето докъде води оттеглянето от света. Човек е роден, за да живее сред обществото. Откъснете го, изолирайте го и неговите идеи ще се объркат, характерът му ще се промени, в сърцето му ще се надигнат хиляди странни и смешни влечения, причудливи мисли ще започнат да зреят в мозъка му като тръни в запустяла земя. Оставете един човек в гората и той ще стане хищен като звяр. В един манастир, където идеята за неизбежност се свързва с идеята за подчинение и зависимост — става още по-лошо: от гората може да се излезе, но от манастира не се излиза, в гората човек е свободен, в манастира той е роб. Необходима е може би повече душевна сила, за да устоиш на самотата, отколкото на нищетата. Нищетата принизява човека, уединението го осакатява. Нима е по-добре да живееш в омерзение, отколкото да бъдеш луд? Ето нещо, което не бих се осмелила да реша, но и двете трябва да се избягват.

Виждах, че обичта на игуменката към мен расте с всеки изминат ден. Бях постоянно в нейната килия или тя в моята. При най-малкото неразположение тя ме пращаше в лечебницата, освобождаваше ме от черковните задължения, пращаше ме да си лягам рано или ми забраняваше да присъствувам на сутрешната молитва. В черквата, в трапезарията, в залата, където прекарвахме свободните си часове, тя намираше начин да ми засвидетелствува своето приятелство. Ако в черквата се случеше куплет, съдържащ нежни и мили чувства, тя отправяше песента си към мен, а ако пееше някоя друга — тя ме гледаше. В трапезарията тя винаги ми изпращаше по нещо от лакомствата, които й сервираха; в залата тя ме прихващаше през кръста и ми говореше най-нежни и задължаващи неща. Тя делеше с мен всички подаръци, които получаваше: шоколад, захар, кафе, ликьори, тютюн, бельо, носни кърпи — въобще всичко. Опразнила бе своята килия от щампи, мебели, разни съоръжения и безброй приятни или удобни неща, за да украси моята. Нямаше почти случай да отсъствувам за малко от килията си и при завръщането си да не се окажа обогатена с някакъв нов подарък. Отивах да й благодаря в нейната килия, а тя изпитваше неописуема радост. Целуваше ме, галеше ме, вземаше ме на коленете си, разказваше ми за най-тайните неща в манастира и се заричаше, че ако я обичам, животът й тук ще бъде хиляди пъти по-щастлив, отколкото ако беше останала сред миряните. После млъкваше, гледаше ме с разнежен поглед и ме питаше:

— Сестра Сюзан, обичате ли ме?

— А нима бих могла да не ви обичам? Това би означавало голяма неблагодарност от моя страна.

— Вярно е.

— Вие сте толкова добра към мен.

— Кажете по-скоро, че имам слабост към вас.

При тези думи тя навеждаше очи, ръката, с която ме държеше, ме обхващаше по-плътно, другата, която стоеше върху коляното ми, го притискаше по-силно. Тя ме притегляше към себе си, лицето ми се оказваше долепено до нейното, тя въздишаше, облягаше се върху стола си, трепереше цяла, сякаш искаше да ми повери нещо, но не смееше. Плачеше, а след това ми казваше:

— О, сестра Сюзан, вие не ме обичате!

— Не ви обичам ли, скъпа майко!

— Не.