Дьони Дидро - Монахинята

— Да удавят в сълзи тези очи!…

И ги целуваше.

— Да изтръгнат стонове и жалби от тази уста!…

И я целуваше.

— Тъжни облаци да помрачат това очарователно и ведро лице!…

И тя го целуваше.

— Да прекършат розите по тези румени бузи!…

И тя галеше бузите ми и ги целуваше.

— Да малтретират тази глава! Да скубят тези коси! Да натрупат грижи върху това чело!…

И тя целуваше главата, челото, косите ми…

— Как са дръзнали да сложат въже около тази шия и да разкъсат тези рамене с острите върхове на бича!…

Тя издърпа покривалото от главата и врата ми, разтвори нагръдника, косите ми се разпиляха върху голите рамене, гърдите ми бяха полуоткрити и нейните целувки обсипваха врата, раменете, полуголите ми гърди. Тогава аз забелязах по треперенето, което я обхвана, по смутения й говор, по блуждаещия поглед и трескавите ръце, по коляното й, което се притискаше между моите колене, по пламенната прегръдка и силата, с която ръцете й ме обвиваха, че болестта й скоро ще се повтори. Не знам какво ставаше с мен, но ме обзе страх, треперех цяла и чувствувах отпадналост, което потвърждаваше моето съмнение, че болестта й е заразителна.

— Скъпа майко — казах аз, — вижте как сте ме раздърпали! Ако някой влезе…

— Стой, стой така — отвърна тя с потиснат глас. — Никой няма да влезе.

Мъчех се да стана и да се изтръгна от ръцете й.

— Скъпа майко, внимавайте, болестта ви се връща. Нека се отдалеча…

Исках да се отдалеча; исках, това е сигурно, но не можех; нямах никакви сили, коленете ми се огъваха. Тя беше седнала, аз бях права. Притегли ме към себе си, аз се уплаших, че мога да падна върху нея и да я нараня, приседнах на края на леглото.

— Скъпа майко, не зная какво ми е, но се чувствувам зле.

— Аз също, но почини за малко, всичко ще мине, няма нищо…

И действително моята игуменка се успокои, аз също. И двете бяхме изтощени. Аз бях облегнала главата си на нейната възглавница, тя бе отпуснала глава на едното ми коляно с чело, поставено върху ръката ми. Постояхме малко така. Не зная за какво мислеше тя, но аз не мислех за нищо, не можех да мисля — нямах никакви сили. Мълчахме и двете; игуменката първа наруши тишината:

— Сюзан, ако съдя по онова, което ми казахте за вашата игуменка, тя явно ви е била много скъпа.

— Много.

— Тя не ви е обичала повече от мен, но вие сте я обичали повече… Вие не ми отговаряте?

— Аз бях нещастна, а тя облекчаваше мъката ми.

— Но откъде идва вашето отвращение към монашеския живот? Сюзан, вие не ми казахте всичко.

— Простете ми, госпожо.

— Как? Вие сте така мила и не е възможно — защото вие наистина сте много мила, дете мое, сама не си давате сметка за това, — не е възможно никой да не ви го е казал.

— Казвали са ми.

— И оня, който го е казвал, бил ли ви е неприятен?

— Не.

— И вие го харесвахте?

— Съвсем не.

— Как? Вашето сърце никога нищо ли не е почувствувало?

— Нищо.

— Как! Нима отвращението към монашеския живот не е резултат от някоя тайна или неодобрена от вашите родители страст? Доверете ми се; аз съм великодушна.

— Скъпа майко, аз няма какво да ви доверявам по този въпрос.

— Но, повтарям, откъде у вас това отвращение към монашеския живот?

— От самия него. Мразя задълженията, които той ми налага, ежедневните занятия, уединението, принудата — струва ми се, че съм призвана за нещо друго.

— Но по какво съдите за това?

— По досадата, която ме смазва; аз скучая.

— И тук?

— Да, скъпа майко, и тук — въпреки цялата ви доброта към мен.

— Но не чувствувате ли дълбоко в себе си някакви импулси, някакви желания?

— Никакви.

— Вярвам ви. Струва ми се, че имате спокоен характер.

— Доста.

— Дори студен.

— Не зная.

— Вие не познавате външния свят?

— Малко го познавам.

— Но в такъв случай с какво може той да ви привлича?

— Това не ми е много ясно; и все пак трябва да има с какво.

— За своята свобода ли съжалявате?

— Точно така, а може би и за много други неща.

— А кои са тези други неща? Приятелко моя, говорете с открито сърце. Бихте ли искали да сте омъжена?

— Бих предпочела да съм омъжена, вместо да бъда монахиня.

— И защо такова предпочитание?

— Не зная.

— Не знаете? Но кажете ми, какво впечатление ви прави присъствието на един мъж?

— Никакво. Ако той е умен и говори добре, аз го слушам с удоволствие; ако е хубав, забелязвам го между другите.

— И сърцето ви остава спокойно?

— Досега не се е вълнувало.

— Как? Когато те са спирали възбуден поглед върху вашите очи, нима не сте чувствували…