Дьони Дидро - Монахинята

— Понякога смущение. Караха ме да навеждам очи.

— Без никакво вълнение?

— Никакво.

— И вашите чувства не ви подсказваха нищо?

— Аз не познавам езика на чувствата.

— И все пак те имат свой език.

— Възможно е.

— И вие не го знаете?

— Никак.

— Как? Вие… Това е много нежен език. Искате ли да го научите?

— Не, скъпа майко. За какво би ми послужило това?

— Би ви помогнало да разсеете скуката си.

— А може би да я увелича. И после какво значение има езикът на чувствата, когато няма обект?

— Когато човек говори, той винаги говори някому. Това е по-добре, отколкото да разговаряш сам със себе си, макар че и това не е съвсем лишено от прелест.

— Нищо не разбирам от тези неща.

— Ако искаш, скъпо дете, аз бих могла да бъда по-ясна.

— Не, скъпа майко, не. Аз нищо не зная и предпочитам да не зная, вместо да придобия знания, които само ще ме направят още по-нещастна. Не желая нищо, и не искам да търся желания, които не бих могла да задоволя.

— А защо да не можеш?

— А как бих могла?

— Като мене.

— Като вас! Но в тази обител няма никой…

— Тук съм аз, скъпа приятелко, вие също сте тук.

— Е, добре, каква съм ви аз? Каква сте ми вие?

— Колко е невинна!

— Вярно е, скъпа майко, и бих предпочела да умра, отколкото да се променя.

Не зная какво лошо имаше в последните ми думи, но лицето й изведнъж се промени. Тя стана сериозна, озадачена. Ръката, която държеше върху едното ми коляно, първо престана да го притиска, а след това се дръпна. Гледаше надолу.

— Скъпа майко, какво направих? Нима, без да искам, казах нещо, което ви е оскърбило? Простете ми. Използувам свободата, която ми дадохте. Не обмислям предварително онова, което трябва да ви кажа; пък и да го правя, навярно бих казала същото, ако не и по-зле. Нещата, за които разговаряме, са ми толкова чужди! Простете ми…

При тези думи аз обвих врата й с ръце и поставих глава върху рамото й. Тя ме прегърна и ме притисна много нежно. Останахме така няколко мига. След това все така сърдечно и спокойно тя ме попита:

— Сюзан, спите ли добре?

— Много добре, особено от известно време.

— Заспивате ли, щом легнете?

— Обикновено.

— Но когато ви се случи да не заспите веднага, за какво мислите?

— За предишния си живот, за живота, който ми предстои, или се моля на бога, или плача, знам ли?

— А сутрин, ако се събудите много рано?

— Ставам.

— Веднага?

— Веднага.

— Не обичате ли да мечтаете?

— Не.

— Да се излежавате?

— Не.

— Да си стоите на топличко в леглото?

— Не.

— Никога…

При тази дума тя спря, и с основание щеше да ме попита нещо недобро и може би ще постъпя много по-лошо, като го кажа, но аз реших да не крия нищо.

— Никога ли не ви изкушава желанието да се насладите на собствената си красота?

— Не, скъпа майко, не зная дали съм красива, както твърдите вие, а освен това, дори да съм красива, човек е красив за другите, а не за себе си.

— Никога ли не ви е минавало през ум да прокарате ръце по гърдите, по бедрата, по корема си, по своята така твърда, нежна и бяла плът?

— О, не! Виж, това не! Това е грешно и ако ми се случеше, не знам как бих могла да го призная на изповедника си…

Не зная какво още си казахме, когато дойдоха да я предупредят, че някой я търси в приемната. Стори ми се, че това посещение я ядоса и тя предпочиташе да продължи разговора с мен, макар че за нашите приказки нямаше защо да се съжалява. Все пак ние се разделихме.

Манастирът никога не бе живял така щастливо, както след моето постъпване в него. Като че характерът на игуменката бе престанал да бъде неуравновесен. Казваха, че благодарение на мен станал спокоен. В моя чест тя дори даде няколко дни почивка или онова, което в манастира наричат празници. През тези дни храната е малко по-добра от обикновено, черковните служби са по-кратки и часовете между тях монахините прекарват в свободни развлечения. Но това щастливо време трябваше да приключи и за другите, и за мене.

Сцената, която току-що описах, бе последвана от голям брой подобни сцени, които прескачам. Ето продължението.

Игуменката започна да става неспокойна; тя не беше вече така весела, отслабна, загуби покоя си. Една нощ, когато всички спяха и манастирът бе потънал в тишина, тя стана. След като поскита известно време из коридорите, тя дойде пред моята килия. Аз спя много леко и ми се стори, че я познах. Тя се спря и като опря чело на вратата ми, вдигна достатъчно шум, за да ме събуди в случай, че спя. Аз мълчах. Стори ми се, че някой стене, въздиша. Най-напред почувствувах лека тръпка, след това реших да кажа „Ave“ 8 8 Здравей (лат.). — Б.пр. .