Дьони Дидро - Монахинята

— Не, нямаше никакво неудобство. Но на мен ми се спи. Съветвам ви да направите същото в своята килия, освен ако не предпочитате едно място до мен.

— Скъпа майко, аз съм ви безкрайно задължена. Свикнала съм да спя сама и не бих могла да спя с друга.

— Вървете тогава. На обяд аз няма да слизам в трапезарията, ще ми донесат храната тук; може би няма да стана през целия ден. Ще дойдете с някои други сестри, на които вече поръчах да кажат.

— А сестра Терез ще бъде ли между тях?

— Не.

— Не съжалявам.

— Защо?

— Не зная. Струва ми се, че се страхувам да я срещна.

— Успокойте се, дете мое. Уверявам ви, че тя се бои от вас повече, отколкото вие трябва да се плашите от нея.

Оставих игуменката и отидох да почина. Следобед отидох при игуменката, където заварих събрани доста голям брой монахини — най-младите и най-хубавите от целия манастир. Другите вече бяха направили своето посещение и бяха си отишли. Вие разбирате от живопис, господин маркизе, и трябва да ви уверя, че картината беше доста приятна за гледане. Представете си едно ателие с десет или дванадесет млади жени, най-малката от които беше може би на петнадесет години, а най-възрастната — на не повече от двадесет и три, игуменката, около четиридесетгодишна, бяла, свежа, добре сложена, полуизправена в леглото си, с двойна брадичка, която умееше да носи доста изящно, със закръглени, сякаш минали през струг ръце, пръсти, заострени като вретена, трапчинки, с очи черни, големи, живи и нежни, които почти никога не разтваряше изцяло, а държеше полузатворени, сякаш за нея бе уморително да ги държи отворени. Устните й бяха алени като роза, зъбите — бели като мляко, страните — изключително красиви, главата — много приятна, потънала в меката възглавница, ръцете — отпуснати лениво покрай тялото, с малки възглавнички под лактите, за да ги поддържат. Аз бях седнала на края на леглото и не правех нищо, една монахиня седеше в креслото с бродерия върху коленете, други бяха застанали до прозореца — плетяха дантела. Някои бяха насядали на земята върху възглавници, смъкнати от столовете; приказваха, бродираха, навиваха прежда на чекрък. Едни бяха светли, други мургави и всички те бяха хубави, макар и да не си приличаха. Характерите им бяха толкова различни, колкото и физиономиите. Едни бяха спокойни, други весели, трети сериозни, меланхолични или тъжни. Всички работеха нещо с изключение на мен. Не беше трудно да различиш кои са приятелки, кои са безразлични и кои са неприятелки. Приятелките седяха една до друга или една срещу друга, работеха и същевременно разговаряха, съветваха се, поглеждаха се крадешком, стискаха си пръстите под предлог, че си подават карфица, игла или ножица. Игуменката ги оглеждаше всичките. Една упрекваше за прекаленото й старание, друга — за мързела й, трета — за нейното безразличие, четвърта за това, че е тъжна. Тя искаше да й покажат ръкоделието си, хвалеше или укоряваше, поправяше покривалото върху главата на една.

— Булото ви е много издадено напред… Подбрадникът закрива прекалено голяма част от лицето, не се виждат достатъчно страните… Тези гънки не падат добре…

Тя имаше за всяка дребни упреци или дребни ласки.

Докато всички се занимаваха с нещо, чух леко почукване на вратата. Отидох. Игуменката ми каза:

— Сестра Сюзан, ще се върнете, нали?

— Да, скъпа майко.

— Елате на всяка цена, защото трябва да ви съобщя нещо важно.

— Ще се върна.

Беше нещастната сестра Терез. Тя постоя един миг мълчалива, аз също. След това й казах:

— Скъпа сестро, на мен ли се сърдите?

— Да.

— С какво бих могла да ви услужа?

— Ще ви кажа. Върху мене се стовари гневът на нашата скъпа майка; мислех, че ми е простила и имах известно основание да мисля така. Сега обаче вие всички сте при нея, а мен ме няма и ми е наредено да си стоя в килията.

— Бихте ли искали да влезете?

— Да.

— Искате ли да измоля нейното разрешение?

— Да.

— Почакайте, скъпа приятелко, отивам.

— Вие наистина ли ще й говорите за мен?

— Разбира се. И защо да не ви обещая това? И защо да не го направя, след като съм ви обещала?

— О — отвърна ти, като ме гледаше нежно, — аз й прощавам, прощавам й слабостта, която проявява към вас, защото вие притежавате всички чарове, най-красивата душа и най-красивото тяло.

Бях очарована, че ще мога да й направя тази малка услуга. Влязох. В мое отсъствие друга монахиня беше заела мястото ми в края на леглото и беше се навела към игуменката, опряла лакти на бедрата й, за да й покаже своето ръкоделие. Игуменката казваше „да“ или „не“ с почти затворени очи и почти без да я гледа, а аз стоях права до нея и тя не ме забелязваше. Скоро обаче тази лека разсеяност премина. Тази, която беше заела мястото ми, стана; аз седнах там отново. След това се наклоних към игуменката, която беше се поизправила върху възглавниците си, и замълчах, но я гледах с поглед, който показваше, че искам някаква милост от нея.