Дьони Дидро - Монахинята

Вместо отговор чух леки стъпки, които се отдалечиха. След малко се върнаха пак. Жалбите и въздишките се подновиха; аз отново казах „Ave“, някой за втори път се отдалечи от вратата ми. Успокоих се и заспах. Докато спях, някой бе влязъл и стаята ми, седнал бе край леглото ми. Завесите бяха полуоткрехнати, някой държеше малка свещ, чиито пламък осветяваше лицето ми, и тази, която я държеше, ме гледаше как спя. Така поне ми се стори, когато отворих очи. Беше игуменката.

Станах веднага. Тя видя моята уплаха и ми каза:

— Сюзан, успокойте се, аз съм…

Положих отново глава върху възглавницата.

— Скъпа майко, какво правите тук по това време? Какво е могло да ви доведе при мене? Защо не спите?

— Не мога да заспя и дълго няма да мога да заспя. Измъчват ме лоши сънища; щом затворя очи, мъките, които сте изтърпели, изплуват във въображението ми. Аз ви виждам в ръцете на тези безчовечни жени, виждам ви с коси, разпилени върху лицето, виждам ви с окървавени крака, със запалена факла в ръката и въже около врата, струва ми се, че те ще ви отнемат живота. Изтръпвам цяла, започвам да треперя, облива ме студена пот, искам да ви се притека на помощ, започвам да викам, събуждам се и напразно чакам съня. Ето какво ми се случи тази нощ. Побоях се да не би небето да ми праща знамение, че с моята приятелка се е случило нещастие. Станах, приближих се до вашата врата, ослушах се и ми се стори, че не спите; вие заговорихте нещо и аз се оттеглих. После се върнах, вие отново заговорихте и аз пак се отдалечих. Върнах се трети път и когато ми се стори, че вие спите, влязох. Доста време стоя до вас и се боя да не ви събудя. Най-напред се поколебах дали да открия завесите на леглото ви — исках да си отида, защото се страхувах, че ще смутя почивката ви, но не можах да устоя на желанието да видя дали моята скъпа Сюзан е добре. Погледнах ви — колко сте красива дори когато спите!

— Скъпа майко, колко сте добра!

— Измръзнах, но поне зная, че няма защо да се страхувам за моето дете, и мисля, че сега ще заспя. Дайте ми ръката си.

Подадох ръката си.

— Колко спокоен е пулсът ви! Колко равен. Нищо не ви вълнува.

— Аз спя доста спокойно.

— Колко сте щастлива!

— Скъпа майко, ще се простудите, ако продължавате да стоите така.

— Права сте. Сбогом, красива приятелко, сбогом, отивам си.

Но тя не си отиваше и продължаваше да ме гледа. От очите й се отрониха две сълзи.

— Скъпа майко, какво ви е? Вие плачете. Колко съжалявам, че ви занимах със своите мъки!

В същия момент тя затвори вратата, изгаси свещта и се хвърли върху мен. Беше ме прегърнала, лежеше върху покривката до мене, лицето й беше прилепено до моето, сълзите й мокреха бузите ми, тя въздишаше и молеше с жалостен, пресечен глас:

— Скъпа приятелко, смилете се над мен!

— Скъпа майко, какво ви е, лошо ли ви е? Какво трябва да направя?

— Аз съм изтръпнала, треперя цялата, смъртен хлад пронизва тялото ми.

— Искате ли да стана и да ви отстъпя леглото си?

— Не, не е необходимо да ставате. Само открийте малко завивката да бъда по-близо до вас. Ще се затопля и ще оздравея.

— Скъпа майко, това е забранено. Какво биха казали, ако се научат? Аз съм виждала да наказват монахини за много по-леки неща. В манастира „Сент-Мари“ една монахиня отиде през нощта в килията на друга монахиня, нейна близка приятелка, и аз не мога да ви опиша колко лоши неща помислиха за тях. Изповедникът на няколко пъти ме пита дали не са ми предлагали някога да спят до мен и много сериозно ми поръча да не позволявам такова нещо. Аз дори му говорих за ласките, с които ме обсипвате. Лично аз ги намирам много невинни, но той не мисли така. Не зная как забравих неговите съвети — бях си решила да поговоря с вас за тях.

— Скъпа приятелко, всички спят около нас, никой нищо няма да узнае. Аз съм тази, която възнаграждава и наказва. И каквото и да каже изповедникът, не виждам зло в това една приятелка да допусне до себе си друга приятелка, която, обзета от тревога, се е събудила и е дошла през нощта въпреки студа да види дали нейната любима не е изпаднала в беда. Сюзан, нима при вашите родители никога не сте спали с някоя от сестрите си?

— Не, никога!

— Но ако се наложеше, нима не бихте го сторили без всякакви скрупули? Ако вашата сестра, изплашена и премръзнала, беше дошла да ви помоли да легне до вас, бихте ли й отказали?

— Мисля, че не.

— А аз не съм ли вашата скъпа майка?

— Да, но това е забранено.

— Скъпа приятелко, аз забранявам това на другите, но на вас го разрешавам и ви моля да го сторите. Нека се стопля за момент и ще си отида. Дайте ми ръката си…