Дьони Дидро - Монахинята

— Скъпа сестро, може би на мен няма да повярвате, но ще повярвате на думите на нашата скъпа майка и аз ще я помоля тя да ви каже всичко.

— Скъпа сестра Сюзан — възрази тя живо, — в никакъв случай не правете това. Нали не искате да ме направите нещастна? Тя никога не би ми го простила. Вие не я познавате: тя е в състояние да премине от най-голяма нежност към жестокост. Не зная какво ще стане с мен. Обещайте ми да не й казвате нищо.

— Така ли искате?

— Моля ви на колене. Аз съм отчаяна. Виждам, че трябва да се примиря, и ще се примиря. Обещайте ми да не й казвате нищо.

Аз я изправих, дадох й дума, че ще мълча; тя ми повярва, и беше права. Ние се затворихме, всяка в своята килия.

Влязох вътре, но бях разсеяна. Поисках да се моля, но не можех; залавях се за нещо, оставях го, за да се заема с друго, оставях и него, за да започна трето, ръцете ми се отпускаха сами, чувствувах се оглупяла. Никога не бях изпитвала подобно нещо. Очите ми се затвориха сами и аз съм подремнала, макар че никога не спя през деня. Като се събудих, аз се запитах какво се бе случило между игуменката и мен. Изучавах себе си и постепенно започна да ми се струва, че стигам до нещо, но това бяха толкова неясни, налудничави, смешни мисли, че аз ги прогоних далеч от себе си. Резултатът от моите размишления бе, че игуменката може би страда от някаква болест. След това ми хрумна нещо друго — че тази болест е може би заразителна, сестра Терез се е заразила и аз също мога да се заразя.

На другия ден, след утринната служба, нашата игуменка ми каза:

— Сестра Сюзан, днес се надявам да науча всичко, което сте преживели, елате.

Отидох. Накара ме да седна в нейното кресло до леглото й, а самата тя седна върху един по-нисък стол. Аз стърчах малко над нея, защото съм по-висока и бях седнала на по-високо. Тя беше седнала така близо до мен, че коленете ми се преплитаха с нейните. Лактите си беше облегнала върху леглото. След известно мълчание аз й казах:

— Макар и да съм много млада, преживях много мъка. Скоро ще станат двадесет години, откакто съм родена на този свят, и двадесет години, откак страдам. Не зная дали ще мога да ви разкажа всичко и дали сърцето ви ще издържи да го изслушате. Страдание при моите родители, страдание в манастира „Сент-Мари“, страдание в манастира „Лоншан“, навсякъде само страдание. Скъпа майко, откъде искате да започна?

— От началото.

— Но, скъпа майко, разказът ми ще бъде много дълъг и много тъжен, а аз не бих искала да ви натъжавам така дълго.

— Не се страхувай, аз обичам да плача. За една чувствителна душа е чудесно да се проливат сълзи. Ти сигурно също обичаш да плачеш. Ще изтриеш моите сълзи, аз ще изтрия твоите и може би всред твоя тъжен разказ ние ще бъдем щастливи. Кой знае докъде може да ни отведе умилението…

При тези думи тя ме погледна отдолу нагоре и очите й бяха вече влажни; тя пое ръцете ми, приближи се още повече до мене, така че ме докосваше и аз я докосвах.

— Разказвай, дете мое, аз чакам, чакам с нетърпение да бъда развълнувана. Струва ми се, че никога в живота си не съм имала ден, изпълнен с повече състрадание и нежност…

И така, започнах да разказвам почти същото, което написах и на вас. Не бих могла да ви опиша ефекта, който моят разказ произведе върху нея, дълбоките й въздишки, сълзите, които проля, възгласите на възмущение против моите жестоки родители, против ужасните момичета от манастира „Сент-Мари“ и манастира „Лоншан“. Би ми било неприятно, ако им се случеше и най-малката част от злините, които тя им пожела. Не бих искала по моя вина да падне косъм от главата на най-върлия ми неприятел. От време на време тя ме прекъсваше, ставаше, разхождаше се из стаята и пак сядаше на мястото си. Друг път вдигаше очи и ръце към небето, а след това криеше глава между коленете ми. Когато й разказвах за килията в тъмното подземие, сцената с моето църковно покаяние, моето самобичуване, тя едва ли не се развика. Стигнала до края на своя разказ, аз млъкнах, а тя остана известно време наведена над леглото си, с лице, заровено в завивката, и с протегнати над главата ръце.

— Скъпа майко, простете ми за мъката, която ви причиних. Аз ви предупредих, но вие сама пожелахте.

Вместо отговор тя каза:

— Какви лоши, какви отвратителни същества! Само в манастирите човечността може да угасне до такава степен. Когато омразата се обедини с постоянното лошо настроение, човек не знае докъде могат да стигнат нещата. За щастие аз имам благ характер, обичам монахините си. Те всички в една или друга степен са възприели по нещо от моя характер и се обичат помежду си. Но как вашето крехко здраве устоя на толкова мъчения? Как тези нежни крайници останаха цели? Как този деликатен организъм не бе унищожен? Как сълзите не угасиха блясъка на тези очи? Жестоки същества! Да връзват въжета около тези ръце!… — Тя хващаше ръцете ми и ги целуваше.