Дьони Дидро - Монахинята

— Кажете ми какво трябва да направя, за да ви го докажа.

— Трябва сама да отгатнете.

— Търся, но не мога да отгатна.

Тя бе повдигнала нагръдника си и бе поставила ръката ми върху своята гръд. Тя мълчеше, мълчах и аз. Приличаше на човек, който изпитва най-висша наслада. Поиска от мен да я целуна по челото, по бузите, очите и устата и аз се подчиних: не мисля, че в това имаше нещо лошо. Но нейното удоволствие растеше и тъй като аз нямах нищо против да увелича по този толкова невинен начин нейното щастие, отново целувах челото, бузите, очите и устата й. Ръката, която бе поставила върху моето коляно, опипваше целите ми дрехи, от пръстите на краката до колана, притискаше ме ту на едно място, ту на друго; заеквайки, с дрезгав и разстроен глас тя поиска от мен да удвоя своите ласки; аз ги удвоих. Най-после настъпи момент, в който, не зная дали от удоволствие или от страдание, тя пребледня като мъртвец, очите й се затвориха, тялото й рязко се изопна, устните й се слепиха, овлажнели от някаква лека пяна; след това устата й се полуотвори, тя въздъхна дълбоко и аз помислих, че умира. Скочих веднага, помислих, че й става лошо, исках да изляза да повикам за помощ. Тя полуотвори очи и ми каза с отпаднал глас:

— Невинно дете! Нищо ми няма. Какво мислите да правите? Спрете…

Гледах я с широко отворени недоумяващи очи и не знаех дали трябва да остана, или да изляза. Тя отново отвори очи; не можеше да говори въобще; направи ми знак да се приближа и да се настаня отново на коленете й. Не разбирах какво става с мен: страхувах се, треперех, сърцето ми биеше силно, дишах трудно, бях смутена, потисната, развълнувана, изплашена, струваше ми се, че губя сили и ще припадна. Не бих могла да кажа обаче, че изпитвах мъка. Приближих се до нея, тя ми направи знак да седна върху коленете й. Седнах. Тя беше сякаш мъртва, а аз като че ли всеки момент щях да умра. Доста време останахме и двете в това странно състояние. Ако в този момент внезапно влезеше някоя монахиня, тя сигурно би се изплашила сериозно, би си въобразила или че ни е станало зле, или че сме заспали. Но тази добра игуменка, защото не е възможно да бъдеш толкова чувствителен и да не си добър, постепенно започна да идва на себе си. Тя продължаваше да стои излегната върху стола си, очите й бяха все така затворени, но лицето й доби много хубав цвят; взе едната ми ръка и я целуна, а аз й казах:

— О, скъпа майко, много се изплаших за вас.

Тя се усмихна меко, без да отвори очи.

— Но вие не изпитахте ли страдание?

— Не.

— Аз така помислих.

— Невинно дете! Скъпо невинно дете! О, колко много ми харесваш!

При тези думи тя се изправи, настани се удобно в стола си, хвана ме през кръста, целуна ме много силно по двете бузи и ме попита:

— На колко сте години?

— Още не съм навършила двадесет.

— Не е възможно.

— Скъпа майко, това е самата истина.

— Искам да зная целия ви живот, ще ми го разкажете ли?

— Да, скъпа майко.

— Целия?

— Целия.

— Някой може да дойде. Нека седнем при клавесина, вие ще ми давате урок по музика.

Отидохме при клавесина. Не зная какво бе станало, но ръцете ми трепереха, нотите се мержелееха пред очите ми, не можех да изсвиря нищо. Казах й го, тя започна да се смее. Седна на моето място, но излезе още по-зле. Тя едва-едва успяваше да държи ръцете си върху клавишите.

— Дете мое, виждам, че ти не си в състояние да ми покажеш нищо, нито пък аз да науча нещо. Малко съм уморена, трябва да си почина. Сбогом. Утре, без да отлагаме повече, искам да узная всичко, което се е случило в тази скъпа малка душа. Сбогом…

Друг път, когато излизах от нейната стая, тя ме придружаваше до вратата, проследяваше ме с поглед през целия коридор, докато стигна до своята килия, изпращаше ми с ръце въздушна целувка и се прибираше едва след като аз бях затворила вратата зад себе си. Този път тя само се надигна. Единственото, което можа да направи, е да се премести в креслото, което беше до леглото й. Тя седна, прислони глава на възглавницата, изпрати ми целувка с ръце, очите й се затвориха и аз си отидох.

Моята килия беше почти срещу тази на сестра Терез. Вратата й беше отворена, тя ме чакаше. Спря ме и ми каза:

— О, сестра Сюзан, вие идвате от нашата майка.

— Да.

— Дълго ли бяхте там?

— Толкова, колкото тя пожела.

— Но вие друго ми обещахте.

— Нищо не съм ви обещавала.

— Бихте ли се осмелили да ми кажете какво правихте там?…

Макар съвестта да не ме упрекваше в нищо, трябва да ви призная, господин маркизе, че нейният въпрос ме смути. Тя забеляза това, настоя и аз й отговорих: